Младият мъж хвърли отчаян поглед към сестрата на Ясмина Орлова, сякаш очакваше тя да смекчи тона, но къдравата жена твърдо поклати глава.
– Ще помислим – каза кратко тя. – Хайде, Мартине.
През остатъка от деня Ясмина се опитваше да се съсредоточи върху работата си, ала мислите ѝ непрекъснато се връщаха към неканената „роднина“. Колкото повече се стараеше да изтрие разговора от съзнанието си, толкова по-настойчиво изплуваха думите ѝ. Какво точно намекваше, когато твърдеше, че баща им непрекъснато ги посещавал? Да, идвал е – в началото няколко пъти, през първите шест месеца след раздялата. После майка ѝ отказа да го допуска. По-късно се появи още два пъти, но тогава вече самата Ясмина не пожела да го вижда. Това ли наричаше „постоянно“?
Когато излизаше от офиса вечерта, отново се натъкна на нея.
– Чуй ме… – започна Ясмина и се запъна, защото името ѝ се изплъзваше.
– Даниела – подсети я къдравата.
– Да, Даниела. Не върви след мен. Нямам никакво намерение да поддържам връзка с теб.
– Не те притискам – отвърна тя с наранен тон. – Но трябва да изясним нещо. Търся баща ни. Искам да знам къде е.
– И защо ме намесваш?
– Преди осем години си тръгна от майка ми. Каза, че се връща при първата си съпруга. Ние отдавна усещахме накъде отиват нещата – често пътуваше към вас, оставаше с дни, парите у дома намаляха. Повтаряше, че старата любов не ръждясва.
– Говориш пълни измислици – смръщи се Ясмина. – Ако това е някаква шега…
– Каква шега? Защо ми е да си измислям? Искам просто да поговоря с него.
– Той не се е връщал при нас.
– Наистина ли? – недоверчиво повдигна вежди Даниела.
Ясмина замълча. Повече нямаше какво да добави.
– Тогава къде е?
– Не съм длъжна да знам.
– Напротив, длъжна си. Той ти е баща.
– За мен не е – отсече тя.
– Почакай. Значи твърдиш, че след раздялата изобщо не сте общували?
– А ти сега общуваш ли с него?
– Опитвах се! Търсих го навсякъде. Смени си номера. Отидох и на стария ви адрес, но там живеят други хора – не знаят къде сте се преместили. Реших, че го прави нарочно, за да не се върне при мама. Докато беше с нас, все към вас го теглеше. Сега сигурно е обратното. Казваше, че иска да поправи грешките си.
– Повтарям – към нас не го е „теглело“ – усмихна се сухо Ясмина. – Няма да се изненадам, ако е водил не двоен, а троен живот. Може да има още едно дете. Или син.
Сякаш подобна мисъл изобщо не бе минавала през ума на Даниела. Тя ахна и притисна длани към устата си като уплашено момиче.
– Не мога да повярвам – прошепна.
– Както искаш. Ще ме пуснеш ли да мина?
Два дни по-късно Даниела отново се появи. Този път без Мартин, но с малката си дъщеря – висока за възрастта си, с очила и същата издължена фигура като баща си.
– Разказвал ли ти е за селото, откъдето е родом?
Ясмина въздъхна демонстративно.
– За кое село?
– Там, където е израснал.
– Напомням ти – не сме поддържали връзка.
– Добре. В Бяла Слатина има малко селце. Там живее леля му. Отношенията им били сложни – майка му загинала заради конфликт, свързан с нея. Други близки няма. Ако някой знае нещо, това е тя. Да отидем?
– Никъде няма да ходя! – възмути се Ясмина. – Защо ми е нужно?
– Защото ти е баща.
– Не ми е!
Викът ѝ стресна детето. Момиченцето притисна ушите си и силно затвори очи. Даниела прошепна ядно:
– Не плаши детето.
Неочаквано за самата себе си Ясмина омекна. Клекна пред малката и тихо каза:
– Извинявай. Няма повече да повишавам тон. Как се казваш?
– Зорница… Вярно ли е, че си ми леля?
Ясмина пое дълбоко въздух.
– Да… вярно е.
Даниела не се отказа. Посети я още два пъти, а веднъж дори се обади на служебния ѝ телефон. Ясмина устояваше, доколкото можеше. Накрая реши да отиде при майка си.
– Знаеш ли нещо за татко? – попита направо.
– Нито знам, нито искам да знам – отряза майка ѝ.
– Изчезнал е.
– Откъде ти хрумна?
– Другата му дъщеря ми каза.
– Голяма загуба! Каква е тя?
– Обикновена жена. Има момиченце на четири. Търси го. Предлага да идем при леля му.
– Той не я е мразил! – сопна се майка ѝ.
– Даниела твърди друго. Но казва, че други роднини няма. Или има?
– Не знам. И не ме интересува.
Ясмина тръгна към вратата, но в коридора я спря чичо Тихомир Витошки.
– Не се сърди на майка си – каза тихо той. – Баща ти ѝ причини много болка. Но ти нямаш вина. За теб той остава баща. Аз на твое място бих опитал да разбера какво е станало с него.
Думите му отекваха в съзнанието ѝ дълго след това. И още на следващия ден тя се реши на нещо, което до този момент упорито бе отказвала да направи.
