– …Годините минаха неусетно. А това дете чие е? – погледът ѝ се спря върху заспиващото момиченце.
– Мое е – отвърна Даниела Странджанска и приглади косата на малката. – Казва се Зорница Живкова.
Очите на Зорница вече се затваряха сами от умора, клепачите ѝ натежаваха.
– Хайде, сложете я да легне, после ще ви нагостя както трябва. И не ми казвайте „госпожо“ – усмихна се жената. – Казвайте ми Донка Радославова.
Момиченцето заспа още щом главата му докосна възглавницата. Ясмина Орлова я погледна с лека завист – и на нея ѝ се искаше да се отпусне и да избяга в съня. В гърдите ѝ обаче се беше свил страх. Истината беше на една ръка разстояние. Нали затова бяха дошли?
Телефонът на Даниела иззвъня тихо. Тя хвърли поглед към екрана и се засмя под нос.
– Какво има? – повдигна вежди Ясмина.
– Онзи с тойотата ми пише.
– И какво иска?
– Пита за твоя номер. Явно си му направила впечатление. Казва, че си от хората, които застават зад близките си, а такава жена му трябвала.
– Жена? – Ясмина я изгледа. – Изобщо не мисля за женитба!
– Добре де, поне излез с него на кафе. Може да ми прости за вдлъбнатината по колата…
– Ще помисля – въздъхна тя. – Дай му номера ми, да видим дали ще те „спася“.
И двете усещаха, че отлагат разговора, който ги плашеше. Мълчаливо се страхуваха от онова, което щяха да чуят.
– Готови ли сте? – обади се Донка от кухнята. – Елате, боршът тъкмо стана чудесен.
След горещата супа последва чай с меденки. Едва когато чашите опустяха, възрастната жена се облегна назад и заговори:
– Баща ви имаше слабост към игрите. Още от момче. Първо бяха дреболии, но после… Дългове, побоища, обещания, че ще спре. Когато замина, Виолета Борисова сякаш си отдъхна. Работеше, опитваше се да подреди живота им. А той – уж всичко върви добре, и изведнъж пак. Веднъж се върна – трябвали му много пари, иначе щели да го съсипят. Тъкмо бях продала колата. Виолета сигурно му е казала. Но аз отказах. Оттогава ми се разсърди.
– А той твърдеше, че вие сте виновна… – започна Даниела, но гласът ѝ пресекна.
– Знам – кимна Донка. – Обвиняваше ме за всичко. Виолета изтегли голям заем, за да покрие борчовете му. Работеше до изнемога. Това я съсипа. След смъртта ѝ той се „закодира“, спря за известно време. Мисля, че заради вас се стегна – ожени се, после се появи и Жанета Огнянова… Държа се, докато отново не падна в същата яма. И този път се забърка сериозно. Не искаше да знаете. Затова замълча. Дойде тук… да дочака края си. Къде другаде?
– Да дочака края си? – прошепна Ясмина.
Даниела плачеше безутешно. В очите на Ясмина също пареше, но болката ѝ беше различна – сякаш оплакваше човек, когото никога не бе познавала истински. И вече нямаше да има шанс.
– Погребан ли е тук? – едва изрече Даниела.
– Тук е. Утре ще ви заведа. Сега си починете.
Даниела заспа почти веднага, както и Зорница. Само Ясмина се въртеше в непознатото легло, стряскайки се от всяко скърцане. Накрая посегна към телефона си. Съобщение я чакаше: „Здравейте. Днес леко се ударихме. Казвам се Николай Живков.“
Не си спомняше ясно лицето му, но на профилната снимка ѝ се усмихваше симпатичен мъж. Тя написа: „По-скоро вие ни ударихте.“
„Може ли да изясним случая на кафе?“
„Утре вероятно си тръгваме.“
„Накъде?“
„Към дома. В Провадия.“
„Прекрасен град. Отдавна искам да го разгледам. Ще ми станете ли гид?“
„В нашата агенция предлагаме организирани турове.“
„Значи работите в туризма?“
„Да.“
„И аз.“
Чак призори Ясмина се унесе. Сутринта едва отвори очи, а трябваше да тръгнат към гробището.
Даниела ридаеше край гроба, Зорница гледаше неразбиращо, а Ясмина стоеше тиха – с лека, глуха тъга.
– Трябва да се прибираме – казаха на Донка. – Но ще дойдем пак. Може ли?
– Докато съм жива, тази врата ще е отворена за вас – отвърна тя топло. – Има още много да ви разказвам.
На път обратно Ясмина се обади:
– Може би трябва да се върнем за по-дълго някой път?
– Разбира се – съгласи се Даниела. – Ще дойдем. А ти защо си толкова замечтана? И защо непрекъснато гледаш телефона си?
– Нищо особено – сви рамене тя.
Още не беше готова да говори за Николай Живков. Но усещаше, че ще го направи. Защото внезапно разбра, че не бърза към брак – има си семейство: майка си, чичо Тихомир Витошки, Даниела и Зорница, а вече и Донка Радославова. И въпреки това, когато си помислеше за Николай, в нея се надигаше нещо истинско. Ако някога решеше да се омъжи, щеше да бъде само по любов. И може би – само за него.
