Още същата вечер Ясмина Орлова набра номера на Даниела Странджанска.
– Добре – изрече след кратко мълчание. – Ще дойда с теб в Козлодуй.
Мартин Дунавски не успя да ги придружи. Беше затрупан с неотложни ангажименти и не искаше да рискува планираната почивка в чужбина, за която отдавна събираше дни отпуск. Даниела обаче шофираше уверено и настоя, че трите ще се справят сами. Ясмина нямаше книжка и идеята да тръгнат на дълъг път ѝ се струваше леко безразсъдна, но след като бе взела решение, нямаше намерение да отстъпва.
Първите километри минаха в напрегната тишина. Даниела подхващаше разговор ту за времето, ту за работата, ала отговорите на Ясмина бяха кратки и хладни. Тя все още се чудеше защо изобщо се е съгласила. Напрежението се разсея неочаквано – Зорница Живкова внезапно ѝ прилоша. Наложи се да спрат в аварийната лента, да почистват седалката и да утешават разплаканото дете. Именно тази суматоха стопи ледовете помежду им.
Когато отново поеха по пътя, Ясмина сама започна да разказва как като малка пътувала с майка си с влак до баба си и се натровила с печено пиле. Била облечена в чисто нова рокля, която безвъзвратно съсипала, и плакала цял ден. Зорница настоя да ѝ пуснат музика. Щом от колоните се разля пискливият глас на поредната тийнейджърска звезда, и двете жени едновременно се намръщиха.
– Попфолкът ме побърква – въздъхна Даниела. – Аз съм по стария рок, като татко.
Ясмина изненадано я погледна. Не знаеше, че баща им е слушал такава музика. А тя самата винаги предпочиташе същото.
Постепенно откриха и други сходства. И двете бяха учили испански, мечтаеха за куче, мразеха часовете по физическо и задачите по математика. До този момент Ясмина никога не се бе замисляла какво означава да имаш сестра. В тясното купе на автомобила обаче започна да усеща отговора.
Спираха често – веднъж за сандвичи, после за тоалетна, отново за вода и пак за тоалетна. Зорница се оказа забавна и необичайно разговорлива. Ясмина нямаше голям опит с деца – приятелката ѝ отглеждаше три момчета, едното още не проговаряше, второто непрекъснато пищеше, а най-малкото беше бебе. С племенницата си обаче усещаше близост. Момиченцето редеше невероятни истории, задаваше куп въпроси и на всяка възможност се сгушваше в нея.
Малко преди да влязат в селото, колата леко се удари в друга. Сблъсъкът не беше сериозен, но ги стресна. Наложи се да слязат и да огледат щетите. Другият шофьор, млад мъж, започна да повишава тон:
– Къде гледаш? Купувате си книжките и после карате безразсъдно!
Ясмина неочаквано избухна:
– Внимавай как говориш! Ще изясним кой какво е „купил“. Ти изскочи рязко, а после се правиш на прав. Защото сме жени, ли?
Всъщност Даниела не беше сигурна чия е вината, но Ясмина инстинктивно застана на нейна страна – може би заради уплашената Зорница на задната седалка.
– Добре, добре – смекчи се мъжът. – Няма да се караме. Как ще процедираме – ще чакаме полиция или ще се разберем?
Накрая решиха да не викат органите на реда. Размениха телефони и се разделиха.
– Благодаря ти – прошепна Даниела, когато отново потеглиха. – Истината е, че май аз сгреших. Мартин ще ме „убие“ – пак надрасках колата му…
По начина, по който го каза, стана ясно, че това „убие“ е по-скоро шега, отколкото реална заплаха.
В Козлодуй се лутаха дълго. Разпитваха хора по улиците, но малцина си спомняха за възрастната роднина. Ясмина вече се тревожеше, че Даниела е объркала адреса или че жената отдавна не е между живите. Накрая рибар с въдица в ръка им посочи тясна уличка към края на селото.
– А ако ни отпрати? – прошепна Ясмина, когато спряха пред ниска порта.
– Няма – отвърна твърдо Даниела. – Усещам, че ни чака.
Щом двигателят заглъхна, на прага се появи възрастна жена с бастун и избеляла рокля. По нищо не приличаше на баща им. И все пак, щом ги зърна, очите ѝ светнаха.
– Даниела? Ясмина?
Двете се спогледаха смаяно. Как ги позна веднага? Имаше само едно обяснение – тук ги очакваха.
– Влизайте, момичета – покани ги тя. – Отдавна ви чакам.
Вътре ухаеше на току-що изпечен хляб и на дърва от печката. По стените висяха пожълтели фотографии. Погледът на Ясмина мигом се спря на една – баща им, млад и усмихнат, такъв, какъвто го помнеше.
– Знаехте ли, че ще дойдем? – попита Даниела тихо.
Старата жена се усмихна загадъчно.
– Сърцето ми го подсказваше. Само си мислех, че ще прекрачите прага ми много по-рано. Годините минаха… – и тя въздъхна, сякаш се готвеше да им разкрие нещо, което отдавна носеше в себе си.
