Той я беше преследвал с такава настойчивост след изписването си, че изтощената от дежурства и самота Елена постепенно бе свалила гарда. Вниманието му ѝ се стори като спасение, а не като предупреждение.
В съзнанието ѝ изплува и първата среща със свекърва ѝ – студени очи, стегнати устни и безмилостна реплика: „Синът ми има нужда от жена, която да се грижи за дом, а не да тича по операционни.“ Тогава Елена се усмихна учтиво. Днес тази усмивка ѝ се струваше болезнено наивна. Може би жената още тогава бе видяла онова, което тя отказваше да признае.
Атанас я чакаше в кухнята. Лампата светеше, а той изобщо не изглеждаше сънен. Лицето му бе напрегнато, очите – потъмнели от гняв.
– Е, спаси ли света? – подхвърли язвително щом тя прекрачи прага. – Можеше и да не се връщаш. Каква съпруга си ти? Няма вечеря, ризите ми стоят неизгладени, а за нощните дежурства и дума не даваш да се каже! Защо изобщо се ожених – да си готвя сам ли?
Елена се отпусна тежко на стола. Нямаше сили за спор.
– Атанас, аз съм лекар. Това е професията ми. Човекът кървеше – каза тихо.
– Не ме интересува! – изригна той. – Искам жена, която ме чака у дома, а не обикаля тъмните улици! Омръзна ми от работата ти, от нощите ти, от това, че всичко ти е по-важно от мен!
Всяка дума се забиваше в нея като остър предмет. Той говореше за призванието ѝ сякаш беше проклятие, което му тежи.
– Писна ми и от теб, и от проклетата ти клетва – отсече накрая и рязко стана. Демонстративно се отправи към спалнята и тресна вратата. Чу се щракване на ключ.
Тази нощ Елена остана на дивана в хола. Сутринта се събуди с главоболие и неприятно стягане в гърдите. И тогава направи нещо дребно, но съдбовно – за първи път от години не приготви закуска за Атанас. Не посегна към ютията. Вместо това застана пред огледалото. Подчерта очите си с туш, докосна устните си с мек гланц. Гледаше отражението си дълго, сякаш опознаваше забравена версия на себе си.
Когато влезе в лекарската стая, я посрещнаха усмивки.
– Еленче, сияеш! Какво става – Атанас пак ли ти предложи брак? – намигна ѝ сестрата Валя.
– Изглеждате като за корица, д-р Елена! – засмя се анестезиологът Георги.
Тя се смути и отвърна с лека усмивка. Беше забравила какво е да се чувстваш жена – забелязана, оценена, приветствана.
По време на обедната почивка към нея се приближи началникът на хирургията.
– Д-р Елена, между другото… помните ли мъжа, когото намерихте снощи? Докараха го при нас – в „Пушкинска“ не са могли да го приемат, спешното било препълнено.
Тя кимна.
– Оказа се, че изобщо не е бездомник – продължи той по-тихо. – Събудил се сутринта, направил едно обаждане и след половин час пристигнали джипове с охрана и адвокати. Казва се Димитър – сериозен бизнесмен. Опит за покушение, нает човек от конкуренцията. Та… спасили сте милионер.
Елена едва забележимо се усмихна. Представи си как ще разкаже това у дома – може би за пръв път Атанас щеше да се гордее с нея. Но вечерта не ѝ остави шанс за смях.
Когато се прибра, ключът ѝ не влезе в ключалката. Беше сменена. Натисна звънеца. Вратата се отвори почти веднага.
Атанас стоеше срещу нея с чужд, студен поглед.
В антрето бяха подредени куфарите ѝ – набързо събрани.
Той пое дъх, сякаш се канеше да произнесе нещо окончателно.
