Съпруга – като лекар тя оказа помощ на ранен бездомник на улицата, а гнусливият ѝ мъж я отпрати. Година по-късно съдбата го доведе именно на нейната операционна маса.
Късната вечер беше обгърната от лека, влажна мъгла, а въздухът щипеше хладно. По пустата алея уличните фенери хвърляха издължени, изкривени сенки. Елена, опитен хирург, се прибираше заедно със съпруга си Атанас след вечеря у приятели. Тишината беше толкова плътна, че внезапният, едва доловим стон, долетял откъм гъстите люлякови храсти, прозвуча стряскащо ясно.
– Чу ли това? – спря рязко тя, напрегната.
– Чух – отвърна намръщено Атанас, без да забавя крачка. – Някой пиян се е проснал. Хайде да вървим, започва да пръска.
Но Елена вече бе стъпила върху мократа трева, отклонявайки се от алеята. Професионалният ѝ инстинкт, изграден с години в операционната, не ѝ позволяваше да подмине.
– Трябва да проверя – каза твърдо. – Може да е сериозно.
– Защо все се забъркваш в чужди проблеми? – раздразнено отвърна той, дори без да се обърне. – Не си на смяна. Стига с този героизъм, уморен съм.
Тя не му отговори. Вече си проправяше път през клоните. Между храстите, върху влажната пръст, лежеше мъж, свит на една страна, с ръка притисната към хълбока. През пролуките на листата лунната светлина осветяваше тъмното петно, разляло се по якето му. Елена коленичи и пръстите ѝ мигом се напоиха с топла, лепкава кръв. Раната беше тежка – най-вероятно прободна.
– Обади се на Бърза помощ! – извика тя към Атанас, който бе спрял на пътеката с видимо отвращение.
Той пристъпи неохотно, но в погледа му нямаше нито съчувствие, нито тревога – само досада.
– Прекрасно, сега ще си имаме главоболия – изсъска той. – Полиция, разпити, безсънна нощ. Защо ти трябваше това?
Без да изчака отговор, се обърна и тръгна обратно, оставяйки я сама в тъмнината до кървящия непознат. В този миг между тях зейна първата истинска, непреодолима пропаст.
– Спокойно, не се напрягайте – прошепна Елена, навеждайки се над ранения. – Дишайте бавно и равномерно. Помощта идва. Ще се оправите.
Гласът ѝ беше уверен и спокоен – същият, който години наред бе вдъхвал кураж на пациенти преди операция. Мъжът постепенно се укроти, дишането му стана по-дълбоко.
Погледна я с безмълвна благодарност. Когато в далечината се разнесе сирена, Елена изтича до пътя, за да упъти линейката. Медиците действаха бързо и организирано. Поставиха пострадалия на носилка и се приготвиха за тръгване.
– С вас ли е? – попита възрастен фелдшер.
– Не, намерих го случайно. Аз също съм лекар – хирург.
– Разбирам, колежке. Няма документи у него. Бихте ли дошли утре в болницата на улица „Пушкинска“? Полицията ще иска обяснение – кога, къде и как сте го открили.
– Разбира се, ще мина – кимна тя.
Линейката се стопи в нощта, а тишината отново се спусна тежко. Домът беше съвсем близо, но Елена вървеше бавно, сякаш отлагаше срещата. Постъпката на Атанас я изгаряше отвътре.
Спомни си първата им среща – той беше неин пациент със счупен крак след велосипедна катастрофа. Чаровен, забавен, и толкова упорито търсеше вниманието ѝ след изписването, че споменът за онази настойчивост сега болезнено я прониза.
