Ръцете ѝ се движеха спокойно и сигурно, с онази точност, която идва не само от опита, а от вътрешната убеденост, че си на мястото си. Всяко движение беше премерено, сякаш самият живот го направляваше. Тук принадлежеше. И за първи път от години го усещаше като чисто щастие.
— Елена Игоревна, пак са ви изпратили рози! — прошепна Валя, докато вкарваше в предоперационната огромна кошница с бели цветя. — Димитър е истински кавалер.
Елена дори не откъсна очи от монитора, но по лицето ѝ пробяга усмивка.
— Инат е като бронетранспортьор — отвърна тихо.
— Е, такъв мъж се търси! — въздъхна Валя. — Моят за Осми март ми подари електрическа кана. И то защото беше забравил празника.
— Страхува се да не ме отмъкнат от болницата — подхвърли Елена с лека ирония. — Поддържа отбраната.
Шегата им беше прекъсната от рязък глас по уредбата:
„Елена Игоревна, незабавно в трета операционна! Прободна рана, проникваща коремна травма. Състоянието е критично!“
Тя приключи манипулацията с бързина, предаде пациента на асистента и още в движение свали ръкавиците си. В трета цареше напрежение — инструменти звънтяха, сестрите подготвяха масата. Мъжът вече беше положен, окървавените му дрехи разрязани и захвърлени встрани.
Елена пристъпи, постави маската и хвърли поглед към лицето му.
Замръзна за секунда.
Не от болка. Не от спомените.
По-скоро от хладното, почти клинично осъзнаване.
На масата лежеше Атанас. Бившият ѝ съпруг. Лицето му беше изпито, бузите хлътнали, по кожата — засъхнала кръв. Изглеждаше като човек, когото току-що са прибрали от улицата.
Той все още беше в съзнание. Клепачите му потрепнаха, очите се отвориха и се впиха в нейните — разпозна ги веднага, въпреки маската.
— Ели… Еленче… ти ли си? — изхриптя. — Слава Богу… Спаси ме… Жанета каза, че е бременна… излъга… Искаше апартамента… изхвърли ме… Скитах се… Разбрах всичко… Глупак бях… Прости ми… Върни се… Няма да повторя…
Опита да протегне ръка, но пръстите му трепереха безсилно и не успяха да се свият.
Елена го гледаше така, както би гледала всеки друг пациент — без омраза, без съжаление. Само съсредоточено и професионално.
— Георги — каза спокойно, без да повишава тон, — подготви го за упойка.
Анестезиологът инжектира медикамента. Гласът на Атанас се разля в неразбираемо мърморене и постепенно стихна. Георги хвърли колеблив поглед към нея.
— Елена… да извикам ли друг хирург? Ще ти е трудно…
Тя леко повдигна рамене.
— Защо да е трудно? Отдавна сме чужди. Това не е лично. Тук има пациент с проникваща травма. Аз не съм бивша съпруга. Аз съм хирург. — Замълча за миг и добави тихо: — А и съм щастлива, Георги. Наистина. Няма значение кой лежи на масата.
Той кимна, но погледът му се задържа върху силуета ѝ под хирургичната престилка.
— Елена… ти да не би…?
Тя сведе очи. Под маската устните ѝ се извиха в топла, светла усмивка. Почти незабележимо кимна.
— Да. Още е рано, но вече го усещам. Димитър не знае. Довечера ще го изненадам.
Взе скалпела. Студеното острие прилепна към дланта ѝ като естествено продължение на волята ѝ. Огледа екипа, после за частица от секундата погледът ѝ се спря върху неподвижното тяло на Атанас.
И с тиха, едва доловима ирония произнесе:
— Е, колеги… да зашием този бездомен пациент.
