Той пое дъх, сякаш се канеше да произнесе нещо окончателно.
— Помислих добре и взех решение — изрече сухо, без капка колебание. — Не сме един за друг. Живеем в различни светове. Събери си нещата и си тръгни.
Думите му паднаха като удар. Елена стоеше неподвижно, сякаш току-що я бяха зашеметили. От спалнята се появи млада жена — стройна, старателно гримирана, облечена в копринения халат на Елена. Под плата ясно личеше издутина — прекалено правилна, за да бъде истинска.
— Това е Жанета — представи я Атанас с хладна деловитост. — Очаква дете от мен. Нуждае се от сигурност. А аз — от съпруга, която си е у дома. Ти все си на смяна. Така че… разбери ме.
Жанета се усмихна свенливо и погали изкуствено закръгления си корем. Евтината постановка беше толкова прозрачна, че болеше. Именно тя преля чашата.
Елена не каза нищо. Нито възражение, нито сълза, нито упрек. Взе куфарите, които той вече беше приготвил, обърна се и прекрачи прага. Вътре в нея беше пусто — толкова пусто, че и ехото би се изгубило.
Нямаше къде да отиде. Роднините ѝ живееха в друг град. Старите приятелства отдавна бяха изтлели — годините дежурства и бракът, в който непрекъснато трябваше да доказва себе си, бяха раздалечили хората около нея. Единственото място, където се чувстваше на мястото си, беше болницата.
Повика такси и се върна в сградата, която познаваше по-добре от собствения си дом. Остави багажа в дежурната съблекалня и без да се преоблича, влезе в лекарската стая. Тодор Пловдивски — главният хирург, със сребристи слепоочия и проницателен, но топъл поглед — я изгледа внимателно. Погледът му се плъзна от лицето ѝ към куфарите до вратата и обратно. Не зададе излишни въпроси.
— Остани тук, Елена — каза тихо. — Диванът е свободен. Не си първата, няма да си и последната. А и, ако трябва да съм честен, отдавна не съм те виждал толкова… истинска. Понякога краят е начало.
Тя кимна. В гласа му нямаше съжаление, само разбиране. И това ѝ стигаше.
Легна на стария разтегателен диван, който изскърца под тежестта ѝ, но сънят не дойде. Мислите я притискаха — обида, унижение, предателство. След полунощ стана и излезе в двора на болницата. Нощта беше хладна и тиха. На една пейка, облечен в болнична пижама, седеше мъж. При стъпките ѝ той вдигна глава.
Димитър — същият, когото беше извадила изпод храстите.
Погледът му се спря върху лицето ѝ, върху следите от сълзи, които тя не беше успяла напълно да скрие.
— Заради мен ли е? — попита направо.
— Не — отвърна тя тихо. — Съпругът ми ме изгони. Всичко, което имах… остана зад онази врата.
Той замълча за миг, после устните му се извиха в лека усмивка.
— В такъв случай приеми поздравленията ми.
Елена го погледна недоумяващо.
— За какво?
— Че си се освободила от човек, който не те е ценял. Който те е оставил сама в тъмното до умиращ непознат. Който е виждал в теб удобство, не личност. Заслужаваше ли твоята вярност? Ти ми спаси живота, а той не можа да застане до теб. Това не говори ли достатъчно? Радвай се, докторе. Вече си свободна.
Думите му не бяха нежни, но бяха честни. Подействаха ѝ като студена вода след дълго безсъзнание. За първи път от вечерта насам болката леко отстъпи място на странно облекчение. Той беше прав.
Измина една година.
Светлината на операционната лампа заля помещението и очерта съсредоточеното лице на Елена, докато ръцете ѝ се движеха уверено и прецизно, сякаш самият живот ги водеше.
