– Какво точно трябваше да осъзная, Николай? Че без теб ще се срина? Не се сринах.
– Ти изобщо… – думите му заседнаха. – Майка ми винаги е казвала, че си инат, но чак пък толкова…
– Поздрави Валя Димитрова от мен – отвърнах хладно и прекъснах разговора.
Останах на кухненската маса и неволно се усмихнах. От години не бях усещала такава лекота. Към края на втората седмица вече бях изкарала 23 000 лева. Частните уроци ми носеха по 500 лв. на занятие – четирима ученици по три пъти седмично, общо 6 000. Счетоводните консултации варираха между 1000 и 5000 лв. на ангажимент. Клиентите се увеличаваха, препоръчваха ме един на друг. Работех вечер, понякога и през почивните дни. Уморявах се, но това беше удовлетворяваща умора – различна, жива.
Николай започна да се обажда по-рядко. Усещах как замисълът му се разпада. Той бе очаквал да види сломена съпруга, а насреща му стоеше жена, която се справя сама и дори се развива.
През третата седмица настъпи важен момент. Един от клиентите ми – Теодор Колев, собственик на малък магазин за авточасти – ме покани на среща.
– Елена, обяснявате всичко толкова ясно и подредено – каза той, като прелистваше папката с документи. – Имам нужда от счетоводител на постоянен договор, външно обслужване. Ще се заемете ли?
– При какви условия? – попитах делово.
– 10 000 лева месечно. Работата не е много – обработка на документи и отчети.
– Съгласна съм.
Подписахме договор. Осигурих си стабилен доход. Малко по-късно и Данаил – млад предприемач, който подготвяше откриването на кафене – поиска да работим заедно. Данъчни и кадрови консултации – още 5 000 лв. месечно.
Една вечер седнах с калкулатора. Основната ми заплата беше 35 000. Уроците носеха около 10 000. Консултациите – още 15–20 000. Общо 60–65 000 лева на месец. Повече, отколкото Николай получаваше.
Габриела дойде в събота, донесе домашен ябълков сладкиш.
– Е, как върви? – попита, докато сядахме в кухнята.
– Доста добре – усмихнах се. – Изкарвам повече от мъжа си.
– Сериозно ли?
– Напълно. Ако темпото се запази, след няколко месеца ще мога да напусна работа и да мина изцяло на самостоятелна практика.
– Гордея се с теб! – тя ме прегърна силно. – Истински се справи!
– Знаеш ли – казах тихо, – май трябва да благодаря на Николай. Без неговия „урок“ сигурно още щях да стоя на едно място и да се страхувам от всяка промяна.
– А когато се върне?
– Ще видя как ще реагира.
На 27 април той се обади – четири дни преди да се прибере.
– Елена, как си? – гласът му звучеше колебливо.
– Отлично. Работя, развивам се, живея.
– Мисля да се върна по-рано. Майка ми казва, че се оправя сама.
– Прибери се както беше планирал. На първи май.
– Помислих си… че може да ти липсвам.
– Не ми липсваш.
От другата страна се чуваше само дишането му.
– Исках най-доброто за нас – прошепна той. – Да разбереш.
– Разбрах. И то много повече, отколкото си представяш. Върни се на първи и ще говорим.
След разговора имах три дни да подготвя всичко. Регистрирах се като самонаето лице – 4% данък върху дохода. Открих лична банкова сметка и преведох спечелените 41 000 лева – моят собствен резерв. Посетих и адвокат – по препоръка на колежка. Ива Александрова, специалист по семейно право.
Разказах ѝ ситуацията. Тя изслуша внимателно.
– Законът не е нарушен – обясни. – Парите са общи. Но поведението му може да се тълкува като злоупотреба. Ако решите за развод, имуществото се дели поравно. От 200 000 лв. половината са ваши.
– А ако не искам развод, а промяна?
– Тогава договорете отделни бюджети или сключете брачен договор.
Излязох от кабинета ѝ спокойна. Знаех какво ще поискам.
На 30 април подредих дома до блясък. Не за него – за себе си. Извадих черния костюм, който бях купила преди година, а Николай беше определил като „неподходящ“. Облякох го. Стоеше ми прекрасно. В огледалото видях уверена жена.
Първи май беше слънчев. В 9:55 чух стъпки. Ключът се завъртя. Николай застана на прага, замълчал.
– Така ли ще ме посрещнеш? – попита, оглеждайки ме.
– Влизай.
Той се огледа – светло, чисто, на масата документи и лаптоп.
– Работиш ли днес? Празник е.
– Клиентите не почиват.
Седнахме един срещу друг.
– Осъзнах, че сгреших – започна той. – Прекалих.
– Остави ме с 3 000 лв. за месец. Само сметките са почти 2 000.
– Мислех, че ще заемеш.
– Заех. От Габриела. Върнах ѝ ги.
– С какво?
– Със спечелени 41 000 лева за три седмици.
Той пребледня.
Показах му банковото приложение.
– Вчера подадох молба за напускане. От 14 май работя само за себе си. Очакван доход – 60–80 000 лв. месечно.
– Това е риск!
– По-голям риск е да живея без самоуважение.
Разговорът стана откровен. Говорих за контрола, за майка му, за това как дванадесет години съм живяла по чужди правила.
– Какво предлагаш? – попита накрая.
– Партньорство. Равни начала. Или развод.
Той замълча.
Дадох му срок – две седмици.
Живяхме като съквартиранти. На осмия ден той каза:
– Искам да опитаме наново.
– Имам условия. Отделни бюджети. Общите разходи – поравно. Майка ти не взема решения вместо нас.
– Съгласен съм.
– И още нещо. Връщаш ми половината от спестяванията – 100 000 лева.
Той сведе поглед.
– Останали са 62 000. Дадох на майка ми за ремонт, купих си някои неща.
– Тогава 62 000 сега. Останалите – по 10 000 месечно.
След минути донесе плик. Преброих сумата.
– Останалите ще изплатиш до края на годината – казах спокойно.
Той кимна бавно.
– Ще ги върна.
Погледнах го продължително.
– Тогава ще опитаме. Но, Николай, ако отново започнеш да командваш, да ме унижаваш или да поставяш майка си над мен, всичко приключва без втори разговор.
Той преглътна и тихо отвърна, че е разбрал.
