— Мястото ти е до мивката! — кресна пронизително Камелия и в същия миг се чу сухо изпукване — шевът на белия ми дизайнерски жакет се разпра по цялата дължина.
Александър мигновено се изпречи пред мен и препречи пътя ми.
— Елена, стига вече! — гласът му звучеше прекалено отчетливо, почти театрално, сякаш рецитираше заучен текст. — Недей да се изнервяш толкова. Мама само се опитваше да ти помогне да се облечеш. Защо непрекъснато търсиш повод за конфликт?
Не повиших тон. Не заплаках. Дори не направих опит да го изместя. Просто го гледах през отражението в огледалото и усещах как нещо вътре в мен се къса. В този миг осъзнах, че съм живяла в илюзия, която току-що се разпадна. Те бяха убедени, че са предвидили всичко. Смятаха, че са ме притиснали в ъгъла и нямам изход. Само че нито Камелия, нито синът ѝ подозираха, че миниатюрна камера записва всяка тяхна дума, а от другата страна на вратата стоят мои колеги.
Но всичко започна по-рано.
Преди две седмици Камелия се появи на прага на просторния ни апартамент с три препълнени чанти, мирис на нафталин и неизменното си неодобрение. Жилището бях купила сама, още преди сватбата, инвестирайки спестяванията си от първите сериозни проекти. Ремонта с Александър планирахме заедно, но ако трябва да съм честна — разходите поех изцяло аз.
Още на първата вечеря свекърва ми започна внимателно да сондира почвата. Дъвчеше бавно, оглеждаше панорамните прозорци и модерната кухня, сякаш ги оценяваше.
— Доста широко сте се разположили — проточи тя и отмести чинията си. — Личи си, че ремонтът е струвал скъпо. А на чие име са документите, Елена?
Отпих вода, но гърлото ми пресъхна.
— На мое име са, Камелия. Купих апартамента още докато се строеше.
Тя изсумтя и се обърна към сина си.
— Я колко любопитно… Александър, значи ти тук си като гост? Живееш на готово — без дял, без адресна регистрация?
Той сведе поглед към чинията си. Очаквах да се усмихне и да каже, че помежду ни няма „мое“ и „твое“, че сме семейство и си вярваме. Говорили бяхме за това неведнъж.
— Мамо, хайде да не обсъждаме това сега — промърмори той, втренчен във вилицата си, без дори да ме погледне, а напрежението около масата едва започваше да се сгъстява.
