От онази вечер насетне в къщата сякаш всичко се размести. Подготвях се за най-важния момент в професионалния си път — проектът ми за новия градски парк беше стигнал до финалния етап. Спях по два-три часа, чертаех до разсъмване, правех разчети и прехвърлях бюджети. И точно тогава започнаха необяснимите неща.
Ту изчезваха папки от бюрото ми. Ту намирах разхвърляни скици, които помнех, че съм подредила грижливо. Един следобед някой беше разлял сок върху лаптопа ми — за щастие машината оцеля. Убеждавах се, че от преумора губя концентрация и сама си причинявам хаоса. Докато три дни преди презентацията не се изгуби външният диск с всички чертежи.
Обърнах кабинета с главата надолу. Проверих под дивана, изтупах кошчето, прерових всяко чекмедже. Нищо. Дискът беше изчезнал без следа.
Открих го по чиста случайност същата вечер. Камелия беше излязла до магазина, а аз влязох в стаята ѝ, за да оставя изпраните кърпи. От отворената ѝ чанта се подаваше навит чорап. Нещо твърдо и правоъгълно се очертаваше вътре. Сърцето ми заби лудо, когато го извадих — моят диск.
Пръстите ми се разтрепериха, а в главата ми зашумя.
Изчаках Александър да се прибере. Още преди да съблече якето си, му подадох находката.
— Майка ти е скрила файловете ми. Защо? — гласът ми едва не пресекна.
Той въздъхна раздразнено, докато събуваше обувките си.
— Елена, това вече е прекалено. Какво ще прави тя с твоите чертежи? Сигурно си ги захвърлила някъде и сега обвиняваш мама. Тя по цял ден се върти около нас, готви…
— Бяха натъпкани в чорап, на дъното на чантата ѝ, Александър.
Той се изправи рязко. В очите му проблесна нещо остро и неприятно.
— Според мен трябва да се прегледаш. Този конкурс ти е размътил главата. Ставаш параноична и нападаш хората без причина.
Думите му ме пронизаха. Подмина ме и отиде в кухнята, откъдето вече се носеше аромат на вечеря, а аз се заключих в банята. Пуснах водата, седнах на ръба на ваната и затворих очи. Беше ми физически зле. Човекът, с когото исках да градя бъдеще, ме гледаше в очите и ме изкарваше нестабилна.
На следващия ден влязох в магазин за техника и купих две малки, почти незабележими камери. Едната закрепих на корниза в стаята си, другата скрих между книгите на рафта в коридора.
По обяд седях в близкото кафене. Беше уютно, миришеше на топъл хляб, но апетит нямах. Отворих приложението на телефона и пуснах записа.
На екрана Камелия крачеше из стаята ми, притиснала телефона до ухото си.
— Надежда, казвам ти, всичко е измислено до последния детайл… — говореше тя високо и самоуверено.
