Преглътна и тихо отвърна, че е разбрал.
Прегръдката ни след това беше несигурна – като между хора, които тепърва се опознават. Имаше неловкост, но и някаква надежда. Това беше първата крачка.
През следващите дни Николай наистина се стараеше. Питаше ме за мнението ми – за покупки, за планове, дори за дреболии. Започна да помага вкъщи без да го моля. Спря да се заяжда за дребни неща. На Валя Димитрова звънеше по-рядко, а разговорите им бяха кратки и лишени от обичайното шушукане.
Аз също не стоях на едно място. Работата ми се разрасна. Клиентите се увеличаваха толкова бързо, че понякога се налагаше да отказвам нови поръчки – просто не смогвах.
На 11 май ми се обади Теодор Колев – собственик на магазин за авточасти, с когото вече работех.
– Елена Николова, имам предложение към вас – започна той делово. – Разширявам дейността си, отварям втори обект. Трябва ми човек, който да поеме цялото счетоводство. Предлагам 50 000 лв. фиксирано възнаграждение плюс процент от печалбата. Интересува ли ви?
Замислих се. Петдесет хиляди сигурни пари. А с останалите ми външни клиенти можех да добавя още около тридесет.
– Ще мога ли да съчетавам ангажимента при вас с няколко други клиента? – попитах внимателно.
– Разбира се. За мен е важно работата ми да е изрядна. Как ще организирате времето си е ваша грижа.
– Приемам. От първи юни започвам.
Затворих телефона с широка усмивка. Нещата се подреждаха.
Вечерта разказах на Николай. Поздрави ме, но видях как нещо в него се стегна. Жена, която изкарва повече от съпруга си – това не се преглъща лесно. Все пак не каза нищо. Опитваше се.
На 13 май реших да освежа хола. Бях събрала прилична сума и можех да си го позволя. Майсторът смени тапетите за два дни – избрах светъл бежов десен с фин орнамент. Стаята сякаш задиша. Купих нов диван, защото старият отдавна беше хлътнал. Малка холна маса, подова лампа и две картини допълниха промяната.
Николай оглеждаше всичко с повдигнати вежди.
– Откъде средства за това?
– От труда ми.
– Трийсет хиляди за ремонт… Можеше поне да обсъдим.
– Защо? Това са моите пари. Нали бюджетът ни е разделен?
Стисна челюст, но не отвърна.
На 14 май беше последният ми ден в стария офис. Колегите организираха скромно изпращане, подариха ми цветя. Калина Петрова ме прегърна силно.
– Гордея се с теб, Елена. Малко хора имат куража да започнат отначало.
Прибрах се с букет рози и усещането, че затварям една врата, за да отворя друга.
На следващата вечер, 15 май, работех на лаптопа си, когато звънецът иззвъня. На прага стоеше Валя Димитрова – с огромна чанта и твърдо изражение.
– Дойдох – заяви тя.
– Добър вечер. Николай знае ли?
– Не. Исках да го изненадам.
Поканих я вътре. Огледа обновения хол.
– Я, ремонт сте направили! Браво, Николай!
– Аз го направих – уточних спокойно. – С мои средства.
Устните ѝ се свиха.
– С твои? И откъде ги имаш?
– Изкарвам ги.
– А, да… голямата бизнесдама – изсмя се тя. – Николай ми каза. Напуснала си, събрала си клиенти. Колко мислиш, че ще издържи това?
– Надявам се дълго.
– Според мен – не. Ще видиш, ще останеш без нищо.
Не влязох в спор.
Когато Николай се прибра и видя майка си, буквално застина.
– Мамо? Какво правиш тук?
– На гости съм на сина си. Или това е забранено?
– Можеше поне да се обадиш.
– Исках изненада. Ще остана седмица. Ще ви помогна. Виждам, че Елена е занемарила дома – нов диван има, а пердетата са стари.
Замълчах. Не желаех нов скандал.
Тя се настани в хола, разпиля козметиката си в банята и започна да дава нареждания.
– Елена, защо няма супа? Николай трябва да яде топло.
– Работя. Нямам време всеки ден да готвя.
– Това работа ли е? Да тракаш по клавиатурата?
– Да. И носи доход.
– Само за пари мислиш. А семейството?
Николай мълчеше.
На третия ден не издържах.
– Трябва да поговорим – казах му и излязохме на балкона.
– Майка ти ще си тръгне ли?
– Нали е за седмица.
– Уговорката ни беше ясна – без намеса.
– Тя просто иска да помага.
– Това не е помощ. Това е унижение.
– Потърпи още няколко дни.
– А ако не желая? – погледнах го право в очите. – Избираш. Тя или аз.
Лицето му пребледня.
– Не можеш да искаш това.
– Мога. Или си тръгва утре, или аз си тръгвам.
Влязох вътре, събрах дрехи и звъннах на Габриела.
– Мога ли да остана за два дни?
– Веднага идвай.
Когато излязох с чантата, Валя Димитрова ме изгледа с победоносна усмивка.
– Точно така. Тук не ти е мястото.
Погледнах Николай.
– Имаш три дни. Ако майка ти не си тръгне, подавам молба за развод.
И си тръгнах.
Два дни останах при Габриела. Николай звънеше, убеждаваше ме да се върна. Отговорът ми беше един – първо майка му да си замине.
На 20 май сутринта се обади:
– Замина. Закарах я на автобуса вчера. Моля те, върни се.
– Това е последният шанс – казах. – При следващо подобно нещо няма да има разговори.
Прибрах се. Той изглеждаше разкаян.
От 1 юни започнах при Теодор Колев. Малък, уютен офис и собствен кабинет. В края на месеца доходът ми достигна 83 000 лв., докато Николай получи 50 000. Почти двойно повече.
И знаете ли? Харесваше ми. Харесваше ми усещането за независимост. За стабилност. За уважение.
Николай стана по-тих. Спря да ме наставлява. Живеехме заедно, но сякаш всеки имаше свой свят. Общите разходи покривахме заедно, останалото беше лично.
Мина лятото. Постепенно осъзнах, че бракът ни е станал формалност.
– Николай – подех една вечер, – не ти ли се струва, че сме просто съквартиранти?
– Струва ми се – призна. – Но не знам как да го поправим.
– Може би трябва да се разделим. Мирно. Да продадем апартамента и да продължим поотделно.
Той замълча дълго.
– Сериозно ли говориш?
– Да.
– А ако опитаме с психолог?
Замислих се. Последен шанс.
– Добре. Един месец. Ако няма промяна – край.
Записахме час при Ива Александрова – семеен терапевт.
На първата среща разказах всичко – за лишенията, за униженията, за свекървата, за промяната в мен. Николай слушаше със сведена глава.
– Николай Николов, вашата гледна точка? – попита тя.
– Исках уважение – каза тихо. – Майка ми винаги повтаряше, че мъжът трябва да държи здраво. Помислих, че месец без пари ще я „научи“. Вместо това тя стана по-силна. И сега се страхувам, че вече не ѝ трябвам.
– Елена, вярно ли е?
– Не знам – отвърнах честно. – Разбрах, че мога сама. И вече не съм с него от страх.
– Искате ли да бъдете заедно? – продължи психологът.
Мълчах.
Ходихме четири седмици. Говорихме за страхове, за модели от детството, за гордост и срам. Николай призна, че се е страхувал да изглежда слаб. Аз признах, че години наред съм мълчала от страх да не го ядосам.
Към края на август започнахме да разговаряме истински.
През септември всичко се разтърси. Валя Димитрова получи инсулт. Заминахме при нея. Лежеше бледа, с включени системи.
– Елена е дошла да те види – каза Николай.
– Не ми трябва жалостта ѝ – прошепна тя.
– Не е жалост – отвърнах. – Вие сте майка на съпруга ми.
Погледна ме дълго.
– Ти ме мразиш.
– Не. Просто повече няма да позволя да ме наранявате.
Три дни останахме. Помагахме. Грижихме се.
Една вечер, когато Николай излезе, тя ме повика.
– Бърках. Мислех, че знам кое е най-добро. Ти си добра жена. Прости ми.
Очите ми се насълзиха.
– Благодаря ви.
– Не се развеждайте. Той те обича.
– Ще видим – прошепнах.
Когато се прибрахме, Николай каза:
– Осъзнах много неща. Майка ми живя в страх да не остане сама. Аз слушах от вина. Но това свърши. Искам да сме заедно – без контрол, без страх.
Погледнах го.
– Обичаш ли ме?
– Да. Винаги съм те обичал. Просто не умеех да го показвам.
– И аз сгреших – признах. – Търпях твърде дълго.
Прегърнахме се – истински.
До октомври отношенията ни постепенно се стабилизираха. Николай започна да поема повече отговорности, да се интересува от работата ми. Аз се научих да давам време, а не ултиматуми при всяко напрежение.
През ноември Теодор Колев ме извика на разговор.
– Елена Николова, за половин година подредихте счетоводството, намалихте разходите и ми спестихте сериозни суми. Отварям трети магазин. Искам да станете съдружник – 10% дял срещу инвестиция от 100 000 лв.
Сто хиляди. Бях ги събрала.
– Ще ви дам отговор до края на седмицата – казах.
Вечерта споделих с Николай.
– Какво мислиш? – попитах го.
Той ме изслуша внимателно, замълча за момент и после каза…
