Свекърва ми се обърна бавно. Лицето ѝ беше неподвижно. Прекалено неподвижно.
— Аз съм майка — изрече спокойно. — На мен ми е позволено.
Пет минути по-късно си тръгна. Затворих вратата след нея, превъртях ключа два пъти и пуснах веригата. После отидох в спалнята, седнах на ръба на леглото и дълго гледах една точка на стената, без да я виждам.
На сутринта казах на Николай:
— Помоли майка си да ти даде ключовете.
Той трепна, сякаш го бях зашлевила.
— Защо?
— Кажи ѝ, че ще направим дубликат. Старите са се износили, заяждат. Помоли я спокойно.
Мълча около минута. После кимна.
Вечерта се върна с тях. Два еднакви ключа на обща халка, с малка подкова като висулка.
— Даде ги — каза кратко. — Попита защо. Казах за дубликата.
— Повярва ли ти?
— Не знам.
Взех ги и ги оставих върху шкафчето в коридора. През нощта не мигнах. Слушах равномерното му дишане и гледах как пердето леко се полюшва от вятъра.
На следващия ден повиках ключар.
Дойде рано, с куфарче инструменти. Дълго се занимава с бравата — извади стария патрон, нагласи новия, изпили нещо, постави механизма.
— Здрава работа — отбеляза. — Добър избор.
Платих три хиляди лева. Изпратих го, заключих и се облегнах с гръб на вратата.
Тишина.
Допирах длани до студения метал и затворих очи. За първи път от месеци издишах истински.
Тогава още не знаех, че спокойствието ще трае точно три седмици.
— За архива — повтори Николай.
Свалих телефона. На дисплея бе застинал последният кадър — вратата, която вече не трепереше от удари. Отвън не се блъскаше. Галина Любомирова беше притихнала, но през желязото долавях тежкото ѝ, пресекливо дишане.
— Николай — долетя отвън, вече не като писък. Гласът ѝ беше дрезгав, обиден. — Отвори на майка си. Уморих се да стоя.
Той направи крачка към вратата.
Аз останах на място. Телефонът още записваше. Червената точка светеше равномерно.
Гледах как се приближава.
Ръката му хвана металната дръжка. Пръстите му побеляха от напрежение. Беше бос върху студените плочки, косата му още влажна от душа, а челюстта му се стягаше под кожата.
— Николай — казах тихо.
Не се обърна.
Щракването на ключалката отекна силно. Вратата се открехна до дължината на веригата — не я бях свалила от предната вечер, а и той не посмя. През процепа нахлу светлина от стълбището, влажен въздух и познатият ѝ тежък, сладникав парфюм — същият, който оставаше в апартамента ни след всяко нейно идване.
— Мамо, какво става? — гласът му беше пресипнал.
— Какво ли? — тя дръпна вратата към себе си, веригата се изпъна и иззвъня. — Стоя тук половин час! Половин час, Николай! Кръвното ми скача, сърцето ми прескача, а ти ме държиш на площадката!
— Не сме чули — отвърна той. — Бях под душа.
— Под душа! А тя? — лицето ѝ се приближи до процепа, едното ѝ око блесна в полумрака. — Тя гледаше през шпионката! Видях я! Стоеше и наблюдаваше как майката на мъжа ѝ умира пред вратата!
— Никой не умира — казах спокойно.
Настъпи пауза. После гласът ѝ стана леден.
— Свали веригата.
Николай се обърна към мен. Не му дадох знак. Просто стоях с телефона в ръка. Батерията примигваше в червено.
Той откачи веригата.
Вратата се разтвори широко. Галина Любомирова нахлу вътре, без да се събува, без да сваля палтото си. Подметките ѝ оставяха мокри следи по плочките — същите плочки, които тя беше мила със своята кърпа, които аз бях избрала преди три години от каталог.
— Какво означава това? — обърна се рязко тя. — Какъв е този цирк?
— Кой цирк? — Николай още държеше дръжката, сякаш не знаеше как да я пусне.
— Бравите! — извика тя. — Идвам и ключът ми не влиза! Натискам, въртя — нищо! Разбираш ли какво значи това?
— Сменихме ги — каза той. — Старите заяждаха.
— Пет години не заяждаха! И точно след като ти дадох ключовете, изведнъж се развалиха?
— Нали ти казах, за дубликат…
— Къде е дубликатът? — протегна ръка тя. — Дай да го видя.
Той замълча.
— Няма дубликат — обадих се аз. — Не направихме нов.
Тя се завъртя към мен. До този момент сякаш не ме беше забелязала.
— Какво каза?
— Сменихме бравите изцяло. Старите ги изхвърлихме.
— Ти си ги сменила — произнесе бавно тя. — В апартамента на сина ми.
— В моя апартамент — отвърнах.
Тишината натежа.
— Твой? — прошепна тя.
— Да. Купен от родителите ми преди брака. С техни средства.
— Преди брака! — изсмя се остро. — След брака всичко става общо. Чела ли си закона?
— Това имущество не е придобито по време на брака — прекъснах я. — Имам нотариален акт.
Тя рязко пое въздух.
— Нотариален акт! А ремонтът? Кой ви направи кухнята? Кой плати, когато тоалетната протече?
— Дадохте двеста хиляди преди четири години — казах. — В понеделник ще ви ги върна.
— Ще ми ги върне! — обърна се тя към Николай. — Чуваш ли? А ти ще стоиш и ще мълчиш?
Той изглеждаше свит, пребледнял.
— Мамо, не го прави така…
— Тя ме гони! — извика свекърва ми. — Майката гони! А ти?
— Никой не ви гони — казах. — Имате собствено жилище. На три спирки оттук.
— Трийсет и осем квадрата за трима души! — отвърна тя. — А тук — шейсет и два! Две празни стаи!
— Не са празни. Едната е спалня, другата — кабинет.
— Кабинет! Докато хората се тъпчат в теснотия! Аз те родих, Николай! Нощи не съм спала, на три места съм работила! А сега ме държиш отвън?
— Влизаш винаги — промълви той. — Никой не те спира.
— Тя ме спира! — посочи ме. — Ключ няма да ми даде. Значи да звъня и да чакам разрешение?
— Да — казах. — Ще звъните.
Очите ѝ станаха сухи и студени.
— Ти… Провинциалистка. Без нищо свое, освен този апартамент. Без моя син каква си?
— Мамо! — опита се да я прекъсне Николай.
— Той те измъкна от общежитието! — продължи тя. — Без него щеше още да се луташ с навигацията из квартала!
— Това е квартал, не село — отвърнах.
Телефонът изписука — батерията падна. Спрях записа.
Тя внезапно смени тона.
— Николай, ела си у дома.
— Къде?
— При нас. Там поне няма да те държат заключен.
— Имам работа…
— Каква работа в събота? Ще кажеш, че си болен. Или напусни! В завода търсят хора. Баща ти ще уреди.
— Аз съм икономист — каза тихо той.
— Икономист! Полза никаква! На завода е сигурно.
— Няма да отида в завод.
— Значи ще останеш тук? Под чехъла?
Той гледаше пода. Мълчеше.
— Чакам — каза тя.
— Ще остана тук — издиша той.
Сякаш нещо се срути в коридора. Той го беше казал. За първи път.
Лицето ѝ се изкриви.
— Полудя ли? Тя ти проми мозъка! Погледни я! Какво има тя? Само апартамент, купен от мама и тате!
— Няма ипотека — отвърнах. — Платен е изцяло.
— Да ти вярвам ли? Показвала ли си ми документи?
— Не сте искали.
— Аз съм майка! Имам право да знам!
— Нямате право да ровите в шкафовете ми.
Тя присви очи.
— А сейфът? Защо ви е сейф?
Николай ме погледна изненадано.
— Какъв сейф?
— Видях го, когато чистех! Зад панела! Желязо!
— Пипали сте шкафа ми? — застанах пред него.
— Прах бършех! И чух метал!
— Няма да обсъждам това с вас — казах.
— Значи има! Пари крие! А ти, Николай, дори не знаеш!
— Това не ви засяга — отвърнах. — Какво има в моя сейф и в моя дом.
— Всичко твое! — изкрещя тя. — А синът ми тогава чий е? Ти го открадна, ти го заключи в тази клетка, откъсна го от майка му!
