Той не помръдваше от дивана. Беше се свил навътре в себе си, с преплетени пръсти, сякаш се държеше, за да не се разпадне.
— Трябва — казах тихо. — Ако не отворя, пак ще започне да блъска.
Станах. Плочките в коридора бяха ледени под босите ми стъпала. Приближих се до вратата и надникнах през шпионката.
Тя беше сама на площадката. Шлиферът ѝ висеше разкопчан, косата — разпиляна от дъжда, а в ръката си държеше кафявата чанта с ожулени ръбове, с която неизменно идваше. Не удряше. Не викаше. Просто гледаше право в шпионката, сякаш усещаше погледа ми от другата страна.
Отключих.
— Забравих си чантата — произнесе сухо.
Отстъпих, за да мине. Тя прекрачи прага, без да ме погледне. Влезе в хола, взе чантата от табуретката — същата, която през цялото време беше на рамото ѝ, докато натискаше звънеца.
Не беше забравила нищо. Търсеше повод да се върне.
— Николай — каза тя, щом го видя на дивана. — Още ли си тук?
Той не отвърна.
Погледът ѝ се плъзна към масичката. Спря върху папката с договора за дарение, върху печатите и подписа на майка ми.
— Какво е това? — попита.
— Документите, за които настоявахте — отвърнах спокойно. — За апартамента.
Тя пристъпи по-близо, наведе се и зачетe, без да докосва листовете.
— Галина Любомирова — произнесе на глас. — Това е майка ти.
— Да.
— Значи жилището не е твое.
— Мое е — казах. — По живот. По истина. По всичко, освен по един лист хартия. А на хартия собственик е майка ми.
Тя се изправи бавно и ме изгледа продължително.
— Лъгала си през цялото време. Казваше, че е твое. Дори ключалките сменила в чужд имот.
— В дома, в който живея от пет години — отвърнах. — Където са вещите ми, документите ми, сейфът ми. Майка ми е формален собственик, но никога не е влизала без предупреждение, никога не е отключвала със свой ключ и никога не е пренареждала чашите ми.
По лицето ѝ преминаха различни изражения — гняв, недоумение, после нещо по-меко. Може би умора.
— Ако утре умра — продължих, — апартаментът ще остане на майка ми. Не на съпруга ми. Не на вашето семейство. Ако се разделим, Николай ще си тръгне — под наем или при вас. Но този дом няма да смени страната си.
Мълчеше.
— Имам запис — добавих. — Как разбивате, как заплашвате. Следващия път ще подам жалба. Не ви заплашвам. Предупреждавам.
Настъпи тежка пауза.
Тя бавно седна на табуретката. Преди малко държеше гърдите си, а сега седеше изправена, ръце в скута, поглед забит в пода.
— Значи напразно… — прошепна. — Всичко напразно.
— Какво точно? — попитах.
— Живях за вас. За сина си. Мислех си — ще има дом, семейство, внуци. Стараех се да ви осигуря сигурност. Истинско жилище, не временна милост.
— Имам дом.
— Нямаш! — избухна тя. — Майка ти има! А ти си гостенка, докато не ѝ омръзнеш. Когато реши да продава, къде ще отидеш? Кой ще те приюти без покрив?
— Мамо… — обади се Николай.
— Мълчи! — прекъсна го. — Ти вече избра. Срещу майка си застана. Нито син, нито мъж!
Тя стана, отиде до закачалката, хвана палтото си, после го пусна.
— Двеста хиляди — каза. — В понеделник обеща.
— Ще ги получите.
— В брой.
— Добре.
— И нов ключ — добави. — От тази… твоя врата.
— Не.
Тя застина.
— Как така не?
— Няма да има ключ за вас. Ако нещо ви трябва — ще се обадите. Ще ви отворим. Но собствен ключ няма да имате повече.
Погледите ни се срещнаха и останаха заключени.
— Николай, чуваш ли? — попита тя.
— Чувам. И съм съгласен — каза той тихо.
Тя трепна, сякаш я бяха ударили.
— И ти ли?
— Да, мамо. Стига.
Думите ѝ свършиха. За първи път я виждах без аргумент.
Погледът ѝ падна върху обувките до прага.
— Разхвърляно е — прошепна.
Наведе се трудно, събра маратонките и ги подреди изрядно. После забеляза лъжичките до масичката — вероятно ги беше бутнала по-рано. Вдигна ги, избърса ги в края на палтото си и ги сложи подредени.
— Оставила съм кнедли във фризера — каза. — Сварете ги.
Тръгна към вратата, без да ни погледне. Гърбът ѝ изглеждаше по-нисък, раменете — отпуснати.
— Довиждане — казах.
Не получих отговор.
Бравата щракна. После още веднъж — завъртя стария си ключ отвън. Стъпките ѝ се отдалечиха по стълбите.
Опънах се към стената. Дъждът тихо шепнеше по прозорците.
— Милена — каза Николай.
— Да?
— Наистина ли ще ѝ върнеш парите?
— Да.
— Имаме ли ги?
— Не. Ще поискам от мама.
Той замълча за миг.
— А договорът… който ѝ показа. Истината?
Погледнах го. Стоеше бос, разколебан.
— Апартаментът е мой — казах. — Майка ми го прехвърли преди половин година, когато заговорихме за деца. Реши, че е време.
— Защо тогава показа стария документ?
— Защото тя не бива да знае. Нито днес, нито утре.
Той кимна бавно.
— Мислиш ход напред — каза.
— Не. Просто се пазя. И съм научена да го правя.
Той се приближи, хвана ръката ми. Дланта му беше топла, леко трепереща.
— Ще се обадя на майстор. Ще сложим бронирана врата.
— Тази току-що сменихме.
— Тази може да се разбие. Искам такава, която не поддава.
Погледнах металната плоскост. Почти нямаше следи.
— Добре.
Прегърна ме силно.
— Няма повече да мълча — прошепна. — Обещавам.
Стоях притисната до гърдите му и слушах сърцето му.
Телефонът му завибрира.
— Вдигни — казах.
Той погледна екрана.
— Мама.
Не отговори. Повикването угасна, после отново се появи. Той натисна „отказ“.
— В понеделник ще ѝ звънна — каза.
— Гладен ли си?
Погледнах към фризера.
— Да поръчаме пица — предложих.
— С аншоа?
— Без маслини.
След малко кухнята се изпълни със светлина и мирис на чай. Чакахме доставката.
— Какво ще кажем на майка ти? — попита той.
— Истината. По-добре от мен да я чуе.
— А за сейфа?
— За него — да. За другото — не. Това е между нас.
Той се усмихна леко.
— Имаме тайна.
— И не е от онези, които рушат.
Погледнах към вратата.
— Тайната е, че моето си остава мое.
— А аз? — попита тихо.
— Ти избра тази сутрин — отвърнах. — Когато остана.
Той стисна пръстите ми.
— Няма да си тръгна.
Звънецът на домофона прекъсна разговора. След минути кутията с пица беше на масата. Миришеше на разтопен кашкавал и риба.
Ядяхме мълчаливо. Навън светлините се отразяваха в мокрия асфалт.
— В понеделник ще звънна за вратата — каза той. — И на мама. Ще ѝ кажа, че ключ няма да има.
— Ще се обиди.
— Ще свикне.
— А ако не?
— Няма избор.
Гледах го — уморен, но решен.
— Промени се — казах.
— Омръзна ми да се страхувам.
— И на мен.
Той се усмихна истински.
— Значи сме отбор.
— Отбор.
След вечерята той изхвърли кутията, а аз измих чашите.
— Обичам те — каза от коридора.
— Знам. И аз теб.
— Утре да си останем вкъщи?
— Да. Само ние.
Дъждът отново се усили. Загасих лампата в кухнята.
Новата врата ще бъде поставена в понеделник. А сега беше събота вечер, тишина и мирис на пица в пердетата.
Затворих очи.
И за пръв път от дълго време се почувствах у дома.
