— Знаеш ли, Светлана… — поде той бавно, без да отмества очи от нощния мрак зад стъклото. — Навремето в автопарка работеше един майстор, Мартин Рилски. Голям мераклия да се прави на човек с положение. Реши, че щом вече има „статус“, трябва и колата да му е като за парад. Взе си лъскав джип втора ръка, но с такъв кредит, че три живота да работи — пак щеше да го изплаща. Само че след покупката в портфейла му зееше празнота — нямаше средства нито за гориво, нито за зимни гуми. И цяла зима се пързаляше с летни, изтъркани до гладко, все едно кравата е пусната на ледена пързалка. Докато при първия по-сериозен снеговалеж не поднесе и не се натресе заднишком в металния контейнер пред общината. Стоя си така — уж солиден господин в скъпа машина, а около него — разпилени картофени обелки и скъсани пликове.
Тодор Балкански се подсмихна криво.
— Празното перчене, Светлана, е като евтини обувки от пазара. Лъснати, шарени — отвън блестят. А отвътре — пришки до кръв. Човек трябва да живее според възможностите си, не да се изкарва баронеса с чужди пари.
Светлана Радославова го изгледа с откровена неприязън. Устните ѝ трепереха от възмущение.
— Никой не ви е искал мнение, господин Балкански! — отсече тя остро. — Това са въпроси от нашето семейство. Нямате място в тях!
Точно тогава Петър Калинов се изправи. Движенията му бяха кратки и решителни, без излишни жестове. Гласът му прозвуча твърдо, хладно, без капка колебание. Той никога не увърташе, когато ставаше дума за граници.
— Дотук, мамо — каза спокойно, вперил поглед в нея. — Влизаш без покана в дома ми. Посягаш към портфейла на жена ми. Искаш пари за златни дрънкулки, прикрити като „спешно лечение“. Опитваш се да ни пробуташ и номера с вилата — същата, за която говорихме преди година. Нали помниш? Ще я събарят заради разширението на пътя. Така че — разговорът приключи. Изходът е по коридора.
— Петърчо! — пискливо извика Светлана, мигновено сменяйки ролята си с тази на онеправдана майка. — Гониш родната си, болна майка заради тази пресметлива жена?
— Не. Пазя семейството си от наглост и опит за кражба — отвърна той без да повиши тон. — Остави ключовете от апартамента ни върху шкафа до огледалото. Сега. И повече да не съм чул искания за пари, които не ти принадлежат.
За частица от секундата стана ясно, че грандиозната ѝ манипулация се е сгромолясала. Светлана скочи рязко, хвърли връзката с ключове с трясък върху масата и се отправи към антрето, мърморейки проклятия.
— Ще съжалявате! — кресна тя, докато нервно нахлузваше ботушите си. — Още сега ще пиша в семейния чат! Нека всички разберат какви сте скъперници и как се отнасяте към майка си!
Входната врата се затръшна с такава сила, че стените леко потрепериха. И с нея сякаш излезе и цялата отрова.
Отидох до печката и сложих чайника отново. В мен нямаше гняв, нито огорчение. Само умора от безкрайната човешка суета и една особена, кристална яснота.
— Знаеш ли, чичо Тодор — обърнах се към него, — уважението не се продава на щанда за бижута и не се превежда по банков път. И положението в обществото — също. Истинският статус е да не ровиш с мръсни ръце в чужд джоб, за да се почувстваш значим. Разумният човек гради стойността си върху почтеност и характер. А глупавият я измерва с лъскави украшения, убеден, че ако съседката позеленее от завист, значи е успял.
— Мъдро казано, племеннице — кимна Тодор Балкански и приглади мустак. — Само че какво ще правите с роднинския чат? Там са като съд без обжалване — веднага ще ви разкъсат.
Свих рамене и се усмихнах леко. Истината беше на наша страна, а фактите имат неприятния навик да не се огъват.
Не измина и четвърт час, когато телефонът ми изписука настойчиво. В общата група „Родата“, където членуваха поне трийсет души — от лели и вуйчовци до трети братовчеди — се беше появило дълго, наситено с драматизъм послание от Светлана Радославова.
