Не се обърнах назад. Само по-здраво стиснах дръжката на куфара и прекрачих прага. Вратата изскърца леко, когато я отворих.
— Май е по-добре да си тръгна — долови се гласът на началника зад гърба ми. — Явно празникът няма да се получи.
Чу се рязко отместване на столове, стъпки, които нервно се влачеха по пода, приглушени реплики. Някой тихо изруга. Не изчаках повече. Дръпнах вратата след себе си и поех надолу по стълбите.
Навън въздухът беше свеж и хладен, но не усещах студ. Куфарът почти не тежеше — вътре бях сложила само най-необходимото. Спрях за миг пред входа и вдигнах поглед към прозорците. Светлината още гореше. Представих си Светослав Вълков — сам в опустялата стая, пред масата с тенджерата макарони и разпилените сметки.
Телефонът в джоба ми започна да вибрира. Дори не го извадих. Знаех кой се обажда. Нямаше какво да си кажем повече. Бях предупредила приятелката си още преди седмица, че може да се наложи да остана при нея.
Тръгнах към спирката. Устройството отново затрептя, после още веднъж — настойчиво, почти отчаяно. Най-сетне го извадих и изключих звука. Не исках да чувам нищо, което идва от онзи апартамент.
Нека сега си дояжда ребрата сам. Нека дели хладилника със собствената си сянка. Аз повече нямаше да го гледам как похапва пред телевизора с доволна усмивка, докато аз преглъщам безвкусни макарони и обиди.
Автобусът пристигна почти веднага. Настаних се до прозореца и затворих очи. Не знаех какво ме очаква оттук нататък, но това неизвестно бъдеще принадлежеше единствено на мен. В него нямаше място за Светослав Вълков, за пушените му меса и за онзи пренебрежителен поглед.
Юбилеят все пак се оказа запомнящ се. Просто не по начина, който рожденикът беше планирал.
