Продължих да бърша масата, без да вдигам поглед.
— С какви пари? — попитах тихо.
— С твоите, естествено. Какви други? — отвърна той раздразнено. — Нали си домакиня? Или предпочиташ да се изложа пред хората?
Парцалът в ръцете ми беше леден и влажен. Търках плота отново и отново, макар че вече блестеше от чистота.
— Добре, Светослав Вълков. Ще подготвя всичко — изрекох спокойно.
Той изсумтя доволно и излезе от кухнята. Аз останах сама, вперила поглед в мократа кърпа. Нещо вътре в мен се скъса — безшумно, почти незабележимо, като конец, който твърде дълго е бил опъван.
В деня на юбилея от сутринта се суетеше пред огледалото — оправяше яката си, пръскаше се с одеколон, приглаждаше косата си. Към шест започнаха да пристигат гостите. Мъже с бутилки под мишница, с гръмки гласове и шумни поздрави. Светослав Вълков сияеше, приемаше честитките, тупаше приятелите си по раменете.
— Къде е стопанката? — поинтересува се началникът му, едър мъж с късо подстригана коса.
— В кухнята е, още довършва — отвърна той с гордост. — Златна жена ми се падна, всичко прави сама. Масата ще е както трябва!
Стоях зад вратата и слушах. „Златна“. „Както трябва“. Вдигнах голямата тенджера и я изнесох в хола. Поставих я точно в средата на празничната трапеза, пред самия него.
Глъчката секна. Светослав Вълков погледна първо съда, после мен. Вътре имаше преварени, слепени макарони — най-евтините, без никаква подправка. До тях оставих пакетче сол.
— Роси, какво означава това? — гласът му прозвуча объркано.
— Това е, което мога да си позволя — отвърнах ясно. — Преди три месеца Светослав Вълков реши, че оттук нататък ще се издържам сама. С парите от заплатата ми на касиерка. Те стигат за сметките, които плащам без ничия помощ, и за малко подкрепа към сина ни. Докато аз вечерях това — посочих тенджерата, — той всяка нощ сядаше с пушени ребра и скъпа риба. Обясняваше, че това било полезна диета за пестеливи хора…
