Светослав Вълков подреди пушените ребра на отделния рафт, който смяташе за свой, и тръшна хладилника така, че вратата иззвъня.
— Да се разберем, Росица Цветанова — от утре всеки се оправя сам. Ще се храниш със собствените си пари. Щом пращаш половината си заплата на сина си, няма да издържам и двама ви.
Стоях до котлона и стисках празна тенджера, сякаш можех да извадя нещо от нея.
— Наистина ли говориш сериозно?
— Съвсем сериозно. Аз си изкарвам доходите, ти — твоите. Искаш да помагаш на сина си — твоя воля, но не за моя сметка.
Той грабна чинията си — месо, пържени картофи, салата — и се оттегли в хола. Погледът ми остана върху празния съд в ръцете ми, после се плъзна към хладилника.
Отляво беше неговата „зона“ — пастет, скъп салам, вносно сирене, буркан с маслини. Отдясно — моят ъгъл: пакетче рулца от раци и три яйца. Работех като касиерка; заплатата ми потъваше в сметки и помощ за детето.
Седмица по-късно, докато минавах покрай него с чаша чай, той подвикна от стаята:
— Абе, ти защо така си се стопила? На диета ли си минала?
Не му отговорих. Прекрасно знаеше какво слагам в чинията си — макарони без капка мазнина, защото олиото беше свършило, а за ново нямаше пари.
Светослав Вълков се беше разположил на дивана, дъвчеше пушена гърдица и зяпаше телевизора.
— Постно меню за пестеливи хора — направо здравословно! — изсмя се той и натика поредното парче месо в устата си.
Обърнах се мълчаливо и се прибрах в кухнята. Седнах на табуретката и вперих очи през прозореца, докато треперенето в ръцете ми постепенно утихне.
След три седмици той тържествено съобщи, че ще празнува юбилей. Петдесет години — „кръгла и уважавана възраст“, както сам подчерта.
— Ще поканя поне петнайсет души. Мъжете от гаража, колеги от работата, дори шефът ще дойде. Ти ще приготвиш масата, разбира се.
