— Недей да пипаш! — острият глас на свекървата накара Гергана Живкова стреснато да подскочи.
Тя вдигна поглед изненадано.
— Колко са прекрасни! Хайде, признайте си, кой ви поднася такава разкошна изненада? — усмихна се тя, опитвайки се да разведри обстановката.
Бяха дошли за рождения ден на Пенка Орлова. Домакинята беше изпратила снаха си в кухнята да намери подходяща ваза за цветята. Там Гергана забеляза впечатляващ букет — изискан, очевидно скъп. Наведе се да усети аромата на розите и точно тогава зад гърба ѝ прозвуча раздразненият вик.
— Това не те засяга — отсече Пенка Орлова, пристъпвайки напред и грабвайки цветята. — Не успях да ги прибера навреме. За такива неща си имам специално място.
Гергана само сви рамене. Отговор така и не получи. Намери празна ваза, занесе я в хола, но когато се върна, пищният букет вече беше изчезнал. Свекървата седеше сред гостите с невъзмутимо изражение, сякаш нищо не се бе случило.
Снахата я погледна озадачено, после се обърна към присъстващите:
— Знаете ли, че Пенка Орлова крие от нас невероятни рози? Току-що ги видях в кухнята. Такава красота не бива да остава скрита. Явно някой много ви цени.
Лицето на рожденичката пламна. Тя се закашля неловко и отпи глътка сок. Всички погледи се насочиха към нея. Само Светослав Радев се наведе към жена си и процеди тихо:
— Не е никакъв обожател. Можеше да си замълчиш.
Гергана отново повдигна рамене. Откъде да знае? За семейството на съпруга си тя почти нищо не знаеше. Бяха женени едва от шест месеца, рядко гостуваха, разговорите с роднините бяха оскъдни. А самият Светослав почти не споменаваше близките си.
— Пенка, да не би да са от Зорница Калинова? — обади се сестрата Уляна Варненска. Гласът ѝ бе тих, но достатъчно отчетлив, за да чуят всички. — Появила ли се е пак?
Гергана наблюдаваше сцената с искрен интерес. Името нищо не ѝ говореше. Забеляза обаче как и майката, и синът видимо се напрегнаха.
— Праща цветя — сухо отвърна Пенка Орлова, сякаш се надяваше темата да приключи.
— Идвала ли е? Поиска ли прошка? Говорихте ли? Как живее? Омъжена ли е? — не спираше Уляна.
— Нямам представа! — рязко се изправи домакинята. — Не знам нищо. Само на празници изпраща букети, толкова.
— Какви букети?
— Такива, каквито харесвам — погледът ѝ обходи стаята, след което добави твърдо: — Доста се заседяхте. Време е да приключваме.
Никой не бързаше да си тръгва, но настойчивостта ѝ не остави избор. Гергана се сбогува, още веднъж честити рождения ден, ала в замяна не получи дори усмивка.
По пътя към дома мълчанието тежеше. Тя ясно усещаше, че неволно е засегнала болезнена тема.
— Светославе, какво става всъщност? — наруши тишината.
— Нищо особено.
— Коя е Зорница Калинова?
— Няма значение.
— Ако мислиш, че ще се откажа, грешиш. Аз съм ти съпруга и имам право да знам. Коя е тя? Защо не общува с майка ти, а ѝ праща цветя? И защо аз не знам почти нищо за теб, а после се сърдиш?
Светослав Радев я изгледа продължително, сякаш претегляше думите ѝ и се опитваше да разчете мислите ѝ. Накрая кимна леко, което върна усмивката на лицето ѝ.
— Ще ти разкажа, но първо ми направи чай.
Гергана бързо сложи чайника, подреди чаши, захарница и кутии с бисквити и бонбони на масата. Седна срещу него, готова да слуша.
— Имам сестра — започна той спокойно. — Както вече разбра, казва се Зорница Калинова. Тя е по-малка от мен.
