— С пет години е по-малка от мен — добави той замислено. — Значи сега трябва да става на трийсет. На двайсети ноември.
Светослав отпи от чая, който още пареше, сякаш му трябваше време да подреди мислите си.
— И толкова ли? — повдигна вежди Гергана. — Това ли е цялата история?
— С майка ни се скараха преди време. Оттогава Зорница ѝ праща цветя по куриер. Това стига ли ти?
— Разбира се, че не — поклати глава тя. — Видях как Пенка Орлова реагира, когато някой спомене името ѝ. Не се измъквай, разкажи всичко.
Той отпи още няколко глътки, отчупи бисквита, после разви бонбон, сякаш отлагаше неизбежното. Гергана мълчеше, но очите ѝ настояваха.
— Добре… слушай.
Зорница и майка ни почти никога не бяха в мир. Караха се за дреболии — за час на прибиране, за приятели, за дрехи. Пенка обаче все ѝ прощаваше. Колкото и да се разсърдеше, след ден-два омекваше — Зорница беше любимката ѝ.
Всичко тръгна надолу, когато баща ни напусна дома. Точно тогава сестра ми навлизаше в трудната възраст и съвсем излезе от контрол. Спря да се съобразява, отвръщаше грубо, говореше на майка ни с пренебрежение.
— Няма да ходиш никъде! — често я спираше Пенка, застанала на вратата, когато Зорница се канеше да излиза до сутринта.
А че възнамеряваше да се прибере по изгрев, беше повече от ясно.
— Не съм те питала! Всички ще са там, и аз ще съм! — отрязваше я Зорница, блъскаше я леко, колкото да мине, и демонстративно затръшваше вратата след себе си.
После майка ми звънеше на мен.
— Защо се държи така с мен? Какво съм ѝ направила? — оплакваше се тя.
По онова време вече следвах и не одобрявах начина, по който беше възпитавала сестра ми. Истината е, че към мен винаги беше строга, изискваща, понякога дори безкомпромисна. Но към Зорница — всичко ѝ беше позволено.
— Ти сама я разглези — казвах ѝ. — Какво очакваше? Свикна, че може всичко.
— Тя е момиче, исках да ѝ спестя…
— И какво постигна? — не отстъпвах аз.
Виждах накъде вървят нещата и не вярвах, че ще свършат добре.
— Така ще пропадне — предупреждавах я. — Или ще се забърка с дрога, или ще изчезне някъде безследно.
— Как можеш да говориш така! — ядосваше се майка ми. — Това ти е сестра! Длъжен си да ми помогнеш!
— Имам си свой живот — отвръщах. — Уча, започвам работа. Нямам време да я спасявам. Ако искаш съвет — остави я. Поне ще имаш малко спокойствие.
— Ти си ѝ брат!
— Не съм баща ѝ — казах ѝ тогава. — Не ми прехвърляй неговата отговорност.
Скарахме се сериозно. Аз се изнесох окончателно. Работех и учех едновременно, колкото да се издържам сам. Със Зорница не поддържах връзка. Понякога звънях на майка ни, но щом разговорът тръгнеше към сестра ми, сменях темата.
Минаха години.
Един ден, както обикновено, се обадих да чуя как е Пенка. Вместо поздрав, чух плач. Говореше нещо несвързано за Зорница, едва я разбирах. Наложи се да отида лично.
Посрещна ме не като син, а като случаен човек, на когото има нужда да се оплаче.
— Образували са досъдебно производство срещу нашата Зорница — хлипаше тя.
— Къде е сега? — попитах рязко.
Станах да проверя стаята ѝ. Исках да я видя, да поговоря с нея — ако трябва, и да я стресна малко, та да се осъзнае.
— Няма я. Трети ден не се е прибирала.
— Щом се появи, веднага ми се обади. Ще дойда.
Тръгнах си. След време телефонът звънна.
— Прибра се — каза майка ми.
Оставих всичко и отидох. Вратата беше отключена. Влязох направо и от кухнята чух познатия остър тон. Зорница седеше на масата и настояваше за нещо от майка ни.
— Не ти ли идва в повече? — подхвърлих аз, прекрачвайки прага без да почукам.
