Гергана дълго се питаше дали изобщо Пенка Орлова би я изслушала, ако реши да разкрие всичко. Колкото повече мислеше, толкова по-ясно ѝ ставаше, че едва ли ще получи шанс да каже и дума. Накрая се отказа да се измъчва. „Техен живот, техни решения“, каза си и остави нещата да отлежат.
Измина повече от година. През това време тя неведнъж бе виждала как Светослав старателно избира цветя за майка си — сравняваше аранжировки, поръчваше доставки, измисляше кратки, внимателно подбрани послания за картичките. А когато отиваха при нея, Гергана забелязваше как очите на Пенка проблясват за миг, макар че после тя прибираше букетите настрани, сякаш се срамува от радостта си.
Една вечер телефонът прегря от обаждания.
— Майка ти настоява да отидем — каза Гергана, щом Светослав прекрачи прага след работа. — Звъня цял ден.
Не след дълго двамата вече стояха пред апартамента на Пенка. Тя ги посрещна без обичайната престорена любезност и ги въведе в стая, препълнена с цветя. Всички бяха изсъхнали — стъблата пречупени, листата ронливи.
— Ти ли ми ги пращаше? — гласът ѝ звучеше остро и без капка топлота.
Светослав отвори уста, но думите заседнаха. Гергана се намеси тихо:
— Искаше да ви зарадва… да не се тревожите толкова.
— Да не се тревожа? — избухна Пенка. — Докато дъщеря ми лежи в затвора, аз да празнувам ли?
Светослав пребледня.
— Откъде знаеш? — прошепна.
— Зорница се върна. Всичко ми разказа. Как си я натикал в клиника, където са се държали ужасно с нея. Как заради теб се е стигнало до съд и присъда. Лъгал си ме години!
— Опитвах се да ѝ помогна… — изрече той без сили.
— Помогнал си, както винаги — отсече майката. — Събери тези цветя и ги изхвърли. И повече не искам да те виждам!
Без възражения Светослав започна да събира изсъхналите букети. Гергана му помагаше мълчаливо. На излизане се разминаха със Зорница Калинова — облегната на стената, с кръстосани ръце и самодоволна усмивка, която не оставяше съмнение, че е постигнала целта си.
Изхвърлиха цветята в контейнера пред блока. По пътя към дома не размениха нито дума. Темата сякаш бе запечатана завинаги. Но болката остана — за Светослав бе тежко да приеме, че майка му го е отлъчила. Гергана търсеше начин да го утеши, ала всяка дума ѝ се струваше излишна.
Малко повече от месец по-късно Пенка сама се появи на прага им — нещо, което никога преди не бе правила. Светослав го нямаше.
— Добър ден… станало ли е нещо? — попита Гергана хладно.
— Къде е синът ми? — отвърна свекървата, без поздрав.
— Сетихте се за него? Последно го изгонихте заради дъщеря си.
— Не е твоя работа. Обади му се!
— Обадете му се вие — сви рамене Гергана. — Защо сте тук?
Пенка замълча за миг, после промълви:
— Нямам откъде да звънна… А и скоро може да остана без жилище.
— Това вече са последиците от вашите избори — каза спокойно Гергана. — Светослав ви помагаше, докато не го прогонихте. Той не е предмет, който се захвърля и после пак се прибира. В този дом няма място за подобно отношение.
И затвори вратата.
Все пак не скри случилото се от съпруга си. Щом разбра, той веднага тръгна към майка си. Прибра се късно, със сведени рамене и угаснал поглед. Гергана стопли вечерята и седна срещу него.
— Искаш ли да ти разкажа? — попита той уморено.
— Не — поклати глава тя. — Това са твоите близки. Ако решиш да участваш в техните драми, няма да ти преча. Но аз повече няма да стъпя в дома ѝ и няма да позволя тя да прекрачва нашия праг. Не искам да гледам как те използва.
Светослав само кимна.
Така продължиха напред. Той помагаше на майка си, когато можеше, но вече никога за сметка на собственото си семейство.
