Думите ѝ, пълни с наглост и претенции, кънтяха из кухнята, сякаш тя беше господарката на дома.
— Теб никой не те е канил — отсече Зорница, без дори да го удостои с поглед. — Какво дириш тук? Без теб си живеем чудесно.
Светослав преглътна обидата. Направи се, че не я е чул, издърпа един стол и седна срещу нея, така че да я принуди да срещне очите му.
Промяната в сестра му беше стряскаща. Някога беше свежа и хубава, а сега — сенки под очите, сякаш не е спала с дни, косата ѝ без блясък, кожата — сивкава, а гримът — крещящ и неуместен.
— Поне се погледни в огледалото… изглеждаш зле — каза тихо, но твърдо.
Тя демонстративно извърна глава.
— Няма да ти се размине разговорът с мен — продължи той. — Постоянно тормозиш мама. Докога ще я източваш? Намери си работа, стъпи на краката си, създай семейство…
— О-стави ме! — просъска Зорница през зъби. — Мамо, защо ми чете морал? Кой му е дал право? Цял живот съм без баща, нищо не получих от съдбата, а той ще ме учи…
Тя подсмръкна театрално и Пенка Орлова побърза да изведе Светослав навън, сякаш той беше виновен, че „разстройва детето“.
Тук той замълча за миг и погледна към Гергана Живкова. Тя го слушаше съсредоточено, без да го прекъсва.
— После всичко се срина — продължи той. — Осъдиха Зорница условно. Изчезна за известно време. Тогава майка ми пак се сети за мен — започна да звъни, да моли да я открия.
Поех го аз. Намерих я в някаква наркоманска дупка. На майка ни не казах нищо. Уредих лечение, но тя избяга от клиниката. После пак я издирвах — вече когато делото ѝ вървеше. Накрая я осъдиха на дванадесет години.
Светослав въздъхна тежко.
— Не можах да кажа истината на мама. Излъгах я, че Зорница се е омъжила и е заминала в чужбина.
Гергана го погледна остро.
— А цветята? Как обясняваш букетите?
— Година след това майка започна да се тревожи. Казваше, че усеща с майчиното си сърце, че нещо не е наред. Настояваше да подаде сигнал, да я издирват зад граница…
Той замълча, сякаш отново преживяваше онзи момент.
— Не можех да допусна това. Не можех да ѝ кажа, че дъщеря ѝ е в затвора. Затова поръчах букет за Осми март. Добавих картичка: „Мамо, добре съм. Обичам те.“ Тя беше щастлива като дете. После започна да чака следващия празник… И аз продължих да поръчвам. Нямах друг изход.
Гергана остана безмълвна. Откровението му тежеше.
От една страна, той пазеше майка си от съсипваща истина. От друга — цялата ѝ обич се изливаше към него, докато Зорница, колкото и пропаднала да беше, вероятно също имаше нужда от подкрепа.
— Какво ще стане, когато излезе? — попита тя тихо.
— Мисля за това от осем години насам. Смених апартамента на мама с къща, доплатих разликата с кредит. Казах ѝ, че Зорница знае адреса. Поредният букет го потвърди.
— А ако сестра ти сама реши да я потърси?
— Остават още четири години. Ще измисля нещо. Може да я посрещна пръв… да ѝ дам пари, само и само да не се появява пред майка.
— Смяташ, че ще можеш да се „разбереш“ с нея? — поклати глава Гергана. — По това, което разказваш, силно се съмнявам.
— Гергана, стига! — избухна той. — Не знам какво е правилно. Пред роднините мама изобщо не споменава Зорница, сякаш темата е забранена.
Тя се замисли за момент, после попита:
— А защо леля ти днес заговори за извинения? Какво е направила Зорница, преди да изчезне?
Светослав се усмихна горчиво.
— Опразнила е дома. Взела е всичко ценно — дори електроуредите.
След този разговор повече не отвориха темата. Гергана изпитваше съчувствие към съпруга си, но същевременно усещаше, че истината рано или късно ще поиска да излезе наяве, и въпросът беше не дали, а как ще се случи това.
