В хола Йорданка Борисова тъкмо разпалено обясняваше на сина си колко неблагодарни били младите хора в днешно време.
Десислава пристъпи напред и без да каже дума, положи папката върху масата. Листове с печати и подписи се разпиляха пред тях — удостоверение за наследство, извлечение от имотния регистър, документ за изключителна собственост. Навсякъде ясно бе изписано едно и също име — Десислава Огнянова.
— В тези документи е записано черно на бяло чия е къщата — произнесе тя спокойно, като посочи листовете. — Прочетете ги внимателно.
Йорданка грабна най-горния лист, пробяга го с поглед и презрително го хвърли обратно.
— И какво от това? Хартийки! Аз три години се трепя тук, оправих всичко! Ако не бях аз, тази къща отдавна щеше да се разпадне!
— Г-жо Борисова, дойдохте за две седмици. Съгласих се. Минаха три години. Моля ви да освободите дома ми — гласът на Десислава звучеше равен, но твърд като стомана.
— Да го освободя?! — скочи свекървата от дивана. — Как смееш! Теодор, чуваш ли какво си позволява жена ти?
Синът ѝ най-сетне се размърда.
— Деси, не може ли по-спокойно… Мама наистина вложи труд тук.
— Труд? — тя се обърна към него. — Теодор Христов, това е наследството ми от родителите ми. Позволих ѝ временно да остане. Три години не са „временно“.
— Но тя се стараеше, даде всичко от себе си…
— Без да има право! — гласът ѝ прозвуча по-високо. — Докара кокошки, после коза, зайци… Сега планира оранжерия. Попита ли ме? Поисках ли всичко това?
Йорданка сграбчи чаша от масата и с ярост я запрати в пода. Порцеланът се разлетя на парчета, острите късове се разпръснаха из стаята.
— Безсърдечна си! — изкрещя тя. — Гониш майка на улицата! Моята къща е в такова състояние, че не става за живеене, а ти ме изхвърляш!
— Каква къща? — присви очи Десислава. — От три години слушам за ремонт на покрива. Какво всъщност се случва там?
— Всичко е за оправяне — покрив, подове, стени! — махна с ръка свекървата.
— Значи още от началото сте възнамерявали да се нанесете тук за дълго — каза бавно младата жена. — Излъгахте ни.
— Теодор, събирай багажа! — извика Йорданка. — Тръгваме си! Няма да търпя такова отношение!
Мъжът погледна първо майка си, после съпругата си. Лицето му пламна, личеше си колко е раздвоен.
— Мамо… може би наистина е време да се върнеш в своя дом. Все пак имаш къща… — промълви той.
— Къща! — изсъска тя. — Там не може да се живее! А и аз тук всичко съм наредила — това вече е моят дом!
В този миг в Десислава нещо окончателно се скъса. Тя извади телефона си и набра полицията.
— Какво правиш?! — нахвърли се към нея Йорданка.
— Свързвам се с районния инспектор — отвърна спокойно. — Живеете в имота ми без договор и отказвате да го напуснете. Това е нарушение.
— Теодор! — майката впи пръсти в ръката на сина си. — Спрете я веднага!
Той остана като вкаменен. Десислава вече обясняваше ситуацията на дежурния. След кратък разговор затвори.
— До час ще дойде служител — съобщи тя и остави телефона на масата.
Йорданка пребледня, после лицето ѝ пламна, а след миг отново се обезцвети. Устните ѝ се движеха без звук.
— Сериозно ли говориш? — изрече накрая дрезгаво.
— Напълно — скръсти ръце Десислава.
Свекървата се обърна рязко и се втурна по стълбите. Отгоре се разнесоха тежки стъпки, тряскане на врати и шум от разместване на вещи.
Теодор остана насред стаята и я погледна укорително.
— Можеше да намериш друг начин — каза тихо.
— Какъв? — тя се отпусна на дивана. — Три години чаках. Говорих, молих, намеквах. И какво постигнах? Че тя обяви къщата ми за своя.
— Мама просто се изрази лошо.
— Лошо ли? — повдигна глава Десислава. — Каза „ние живеем тук безплатно от три години“. „Ние“, Теодор. Значи си знаел.
Той се извърна, без отговор. Тишината натежа, нарушавана единствено от тропота горе — Йорданка явно прибираше багажа си.
След около четиридесет минути пристигна районният инспектор — мъж на средна възраст с уморен поглед и спокоен тон. Изслуша внимателно Десислава, прегледа документите и кимна.
— Разбирам. Къде е лицето, което пребивава тук?
— На горния етаж, събира си нещата — отвърна тя.
Полицаят се качи и почука на вратата. Оттам се чу възмутен глас, после разговорът премина в по-тих тон. Десетина минути по-късно той слезе обратно.
— Госпожата потвърждава, че живее тук от три години без регистрация и договор. Собственичката настоява имотът да бъде освободен. Ще съставя протокол — каза той, изваждайки бланка.
Теодор пристъпи напред.
— Това е майка ми. Няма къде да отиде.
— Разполага ли със собствено жилище? — попита инспекторът.
— Има, но е в ремонт…
— Щом има, значи има къде да се настани — отвърна спокойно служителят, докато попълваше документите. — Давам срок до края на деня. Ако не напусне доброволно, ще последват мерки.
В този момент Йорданка Борисова се появи на стълбите с куфар в ръка. Лицето ѝ бе моравочервено, а в очите ѝ блестяха сълзи на гняв, които едва се сдържаха да не потекат.
