— А сега, скъпи мои, настъпи време за най-голямата изненада тази вечер! — Галина Валентинова почука с вилицата по тънкостенната кристална чаша и звукът проряза разговора като предупредителен камбанен звън.
За Полина Тодорова този звън отекна зловещо. Тя още не знаеше какво точно ще рухне днес — бракът ѝ или последните ѝ илюзии за разум в това семейство, — но усещането за надвиснала беда беше повече от ясно.
Свекървата седеше начело на масата като истинска господарка на вечерта — зачервена от въодушевление, пременена в нов тоалет с втъкана лъскава нишка, която я караше да проблясва при всяко движение. Около нея шумяха роднини — лели, чичовци и някакви далечни братовчеди, които Полина беше виждала едва веднъж преди това. Александър Александров, нейният съпруг, бе заел място плътно до майка си и ѝ отправяше онази угодническа усмивка, появяваща се само когато се намираше под родителския покрив.
— С Александър всичко сме обмислили внимателно — продължи Галина Валентинова, оглеждайки присъстващите с умиление. — Решихме, че на едно младо семейство не му подхожда да се тъпче в апартамент от бетон. Истинският дом е на земята! Близо до природата! Заедно! И затова… — тя направи театрална пауза, — започваме строежа на нашето Родово гнездо!
Масата избухна в аплодисменти. Златка Асенова пискливо извика „Браво!“. Полина усети как залъкът желирано месо заседна в гърлото ѝ. Бавно обърна глава към съпруга си. Александър се беше втренчил в шарките на покривката и старателно избягваше погледа ѝ.
— Какво гнездо, мамо? — попита тя тихо, щом шумът утихна. — Нали току-що приключихме ремонта в апартамента ми?
— Ох, стига с този ремонт! — махна с ръка свекървата пренебрежително. — Какво толкова сте направили? Нови тапети? Това ли наричаш перспектива? Говорим за бъдеще, за наследство! Вече съм набелязала чудесен парцел — сред борове, въздухът е кристален. Имам и готов проект. Къщата ще бъде на три етажа! За всички ще има място — за нас с баща му уютен кът, за вас простор… А като се появят деца — ще тичат на воля!
По гърба на Полина премина студена тръпка.
— А откъде ще дойдат средствата? — попита тя внимателно. — Земя, строеж… това струва цяло състояние.
Усмивката на Галина Валентинова стана още по-широка.
— Ето тук е гениалността на замисъла! Александър ще ти обясни.
Най-сетне той вдигна очи. В тях се четеше смесица от притеснение и инат.
— Поли… сметнахме грубо нещата… — започна колебливо. — Мама има спестявания — ще стигнат за основите. Татко ще продаде гаража… А за основната част… решихме, че най-разумно е да продадем твоя апартамент.
В стаята се възцари тежка тишина. Старият стенен часовник отброяваше секундите с глухо тиктакане, сякаш измерваше времето до взрива.
— Да продадем моя апартамент? — повтори Полина почти без глас. — Жилището, което наследих от баба си? Което притежавах още преди да се омъжа?
— Защо говориш „мой“, „твой“? — намръщи се свекървата. — Вече сте семейство. Всичко е общо. А и какво представлява тази двустайна кутийка в задушния център? Там човек не може да си поеме дъх! Докато тук ще сте сред зеленина, със собствена градина… И най-важното — ние ще сме наблизо. Ще помагам с внуците…
— Не съм молила никого да гледа деца, които още не съществуват — отвърна твърдо Полина. — И никога не съм планирала да се местя извън града. Александър, говорили сме за това. Работата ми е на пет минути пеша.
— Работа винаги може да се смени! — намеси се той вече раздразнено. — Или да минеш на дистанционен режим. Всички така правят. Ти просто не виждаш по-голямата картина. Това е шанс да избягаме от този безкраен градски хаос. Къщата ще има камина, сауна…
— И на чие име ще бъде всичко това? — прекъсна го спокойно Полина, вперила поглед в свекърва си.
— Разбира се, на мое — отвърна Галина Валентинова невъзмутимо. — Земята е моя, наследена от дядо ми. Сега само ще уредя документите. Защо да усложняваме нещата с дялове и нотариуси? Ще хвърляме излишни пари. Всичко остава в семейството. Нали за вас го правя!
Полина бавно се изправи. Краката ѝ леко трепереха, но вътре в нея вече се надигаше решителност — инстинктът за самосъхранение, ясен и безкомпромисен.
— Искам да е пределно ясно — заяви тя високо, над шушукането на масата. — Апартаментът ми няма да бъде продаден. Нито заради вашето „родово гнездо“, нито заради дворец, нито дори за космическа ракета. Това е моя собственост и моята гаранция за сигурност. Нямам намерение да я разменям срещу стая в обща къща под нечие чуждо име.
— Полина! — скочи Александър толкова рязко, че събори чашата си. Червеното вино се разля по бялата покривка като разцъфнало кърваво петно. — Как можеш да говориш така пред майка ми?!
— А как майка ти може да се разпорежда с моя имот без изобщо да ме пита? — отвърна тя мигновено.
Погледът ѝ обхвана и двамата.
— Вие сте се „посъветвали“? Вие сте „решили“? А мен…
