— А мен изобщо броихте ли? — гласът ѝ трепна от възмущение. — Да не съм мебел в този дом? Или допълнение към паспорта ти, без право на мнение?
— Егоистка! — изсъска Галина Валентинова. От лицето ѝ падна привидната любезност и на нейно място се появи студена, жлъчна гримаса. — Винаги съм го усещала! Никога не си ни приемала истински! Мислиш единствено за себе си! Ние те посрещнахме като дъщеря, а ти… Пф!
— Майка ми е права — намеси се Александър Александров и пристъпи към Полина Тодорова. Стисна я за ръката малко по-силно, отколкото беше нужно. — Държиш се крайно неразумно. Предлагаме ти по-добри условия. Три пъти повече квадратура!
— Квадратура, която няма да е моя! — тя рязко освободи лакътя си. — Александър, наистина ли не схващаш или просто не искаш? Майка ти планира да вдигне къща със средствата ми. А ако утре нещо се случи? Ако се разделим? Ще се озова без нищо — с адресна регистрация в Мездра, откъдето ще ме отпишат за дни като „бивша снаха“.
— Ти вече говориш за развод?! — ахна Златка Асенова и театрално притисна ръце към гърдите си. — Виж я само! Още деца няма, а вече дели имоти!
— Нищо не деля — отвърна твърдо Полина. — Пазя това, което е мое. Александър, тръгвам си. Няма смисъл повече да спорим.
— Аз оставам — троснато заяви той и отново се стовари на стола. Скръсти ръце и нацупи устни като засегнато хлапе. Само че залогът не беше играчка, а дванадесет милиона лева. — Докато не се извиниш на майка ми и не приемеш сделката, няма да мръдна. Срам ме е от теб.
Полина го изгледа продължително. За първи път сякаш го видя без розовия филтър на влюбеността. Тя е на двадесет и девет, той на тридесет и две — зрели хора. Но срещу нея стоеше не мъж, а момче, отчаяно копнеещо за одобрението на майка си и готово да жертва брака си, за да го получи.
— Добре — каза спокойно. — Остани. Строй си „гнездото“. Само че без мен и без парите ми.
Обърна се и напусна стаята, докато след нея се сипеха реплики: „Невъзпитана!“, „Дойде без нищо!“, „Ще видиш ти — сама ще се върнеш!“
В таксито нощният град се разливаше в светлини зад стъклото. Полина гледаше мълчаливо улиците, които се нижеха като безкрайна лента. Болка почти нямаше — по-скоро празнота. Сякаш нещо болно бе изрязано от нея. Раната беше чиста, но дълбока.
Спомни си началото — преди три години всичко приличаше на приказка. Цветя, признания, обещания. Галина Валентинова тогава изглеждаше просто грижовна майка, малко прекалено привързана към сина си: „Сашко е чувствителен“, „Той има специален режим на хранене“. Полина се усмихваше и вярваше, че любовта ще постави естествени граници.
Колко наивно… За това семейство границите бяха нападение.
Щом се прибра, първото, което направи, беше да извади папката с документите за апартамента. Всичко беше там, както трябва. После си направи чай и седна в тишината на кухнята. Беше сигурна, че Александър няма да се появи тази вечер. Щеше да остане при майка си, да слуша каква ужасна съпруга има, и постепенно да влиза в ролята на онеправдан син.
Той се върна след два дни. Сякаш нищо не се бе случило. На прага стоеше с букет поувехнали хризантеми и виновна усмивка.
— Хайде, стига си се сърдила — опита се да я прегърне. От него се носеше мирис на домашни баници и чужд прах за пране. — Просто се изнерви. И мама се изнерви. Разбрахме се вече…
Полина отстъпи крачка.
— За какво точно сте се разбрали?
— Виж! — оживи се той, влезе в кухнята и извади папка от чантата си. Постави я пред нея с тържествен вид. — Уредих всичко. Мама е съгласна да ти прехвърли една трета от къщата. Представяш ли си? Направи компромис заради нас!
Полина бавно седна срещу него.
— Една трета? От имот, който основно ще се изгради с моите средства?
— Не е „основно“ — намръщи се Александър. — Парцелът е на мама, това също струва пари. Земята поскъпва. Плюс ток, вода, канализация… Сметката излиза честна — по една трета за всеки. Ти, аз и тя. Съвместна, престижна собственост.
Тя притисна слепоочията си.
— Александър, чуваш ли ме? Не желая да живея под един покрив с майка ти. Нито в дял, нито в дворец. Имам нужда от собствено пространство. От дом, който е наш, а не неин проект.
Той въздъхна тежко, сякаш обясняваше елементарна формула.
— Мислиш твърде ограничено. А бъдещето? Ако имаме деца? Къде ще растат — в апартамент?
— Имаме двустаен апартамент.
— Пак е тясно! На децата им трябва двор, въздух, куче… Ти им отнемаш щастливо детство, защото гледаш само себе си.
— Напротив — отвърна тя. — Пазя ги от живот с баба-диктатор, която ще определя кога да стават и какво да ядат.
— Не смей да говориш така за майка ми! Тя е светица! Всичко е дала за мен!
— Точно така — за теб. А сега иска да подреди и моя живот по своя образец. Не, Александър.
В стаята се настани гъста, тежка тишина. Той я гледаше втренчено, челюстта му се стягаше, сякаш в него назряваше решение, което щеше да промени всичко.
