Неочаквано върху Милена Радославова се стовари лавина от спешни задачи и тя реши да пропусне обедната почивка, за да навакса. Тъкмо преглеждаше поредния документ, когато телефонът ѝ иззвъня. Беше майка ѝ.
— Да, мамо? Кажи бързо, затрупана съм с работа — отвърна припряно Милена, без да вдига очи от екрана.
— Дъще… — гласът отсреща звучеше глухо и отдалечено. — Не ми е добре…
За миг Милена помисли, че връзката прекъсва. Настъпи тишина, последвана от тих стон.
— Мамо, не те чувам ясно… Мамо! Идвам веднага! — Тя грабна якето си от закачалката и го нахлузи в движение.
— Ако някой пита, покрий ме — подвикна на колежката си и излетя от кабинета.
Едва навън забеляза, че е още с елегантните офис обувки на ток. Нямаше време да се връща. Затича се към паркинга, а мислите ѝ препускаха по-бързо от нея. Ключът за апартамента на майка ѝ беше в жабката — за всеки случай. Обаждането я беше изплашило истински и затова караше по-бързо от позволеното. Глоба ще плати, но ако закъснее — това не би си простила.
Щом отключи и влезе, завари майка си свита на дивана, притиснала гърдите си с ръце.
— Сърцето ли, мамо? — прошепна Милена, коленичила до нея.
Жената отвори очи за миг и болезнено се намръщи.
— Издържай малко. — Милена вече набираше спешния номер.
През ума ѝ мина мисълта, че би било по-бързо сама да я откара до болницата, вместо да чака линейка. Но как да я свали по стълбите, след като сградата нямаше асансьор? И дали изобщо беше безопасно да я мести? Съседите едва ли можеха да помогнат — в разгара на работния ден вкъщи обикновено оставаха само възрастните хора.
Докато чакаше, Милена галеше майка си по рамото и тихо ѝ повтаряше, че лекарите скоро ще пристигнат и всичко ще се оправи. Остави входната врата открехната. Не след дълго влязоха двама медици в тъмносини униформи. Тя се изправи и задъхано обясни ситуацията.
Лекарят провери пулса, измери кръвното налягане и поклати глава.
— Ще я транспортираме незабавно. Мирослав Тодоров, донеси носилката. А вие, госпожице, подгответе личните ѝ документи.
— Какво ѝ е? — попита Милена с пресъхнало гърло.
— Сърдечен пристъп, вероятно инфаркт.
Скоро санитарят се върна с шофьора и носилката. Милена изпрати майка си до линейката и настоя да се качи с тях, но лекарят я спря — щяла само да пречи. Продиктува ѝ името на болницата и я посъветва да се осведомява по телефона.
Останала сама, тя отново се качи в колата си. Работният ден течеше, обедната почивка отдавна бе свършила и отсъствието ѝ щеше да направи впечатление. За да спести време, реши да мине през вътрешните улици. Когато излизаше към главния път, автомобилът рязко дръпна встрани. Милена веднага спря до тротоара и слезе. Предната гума беше спаднала.
— Само това ми липсваше… — прошепна отчаяно.
Отвори багажника и се загледа в резервната гума. Тежка беше, а тя — на тънки високи токчета. Ако беше със спортни обувки, щеше да опита сама. Безсилието напираше в гърлото ѝ и сълзите едва не потекоха.
Чудеше се дали да не повика пътна помощ, но това щеше да отнеме твърде много време. В този момент до нея спря джип. От него слезе млад мъж, огледа спуканата гума и после тънките ѝ обувки. Очевидно разбра ситуацията без излишни обяснения.
— Имате ли резервна? — попита спокойно.
Милена кимна, а в гърдите ѝ се надигна облекчение при мисълта, че той е готов да ѝ се притече на помощ.
