Мъжът извади резервната гума от багажника, донесе инструментите от своя автомобил и без повече приказки се залови за работа. Милена едва сдържаше сълзите си – напрежението от последния час я връхлиташе наведнъж.
— Върнете се в колата, ще измръзнете — подхвърли той през рамо, без да спира да отвива болтовете.
Той беше прав. Тънките ѝ обувки изобщо не бяха подходящи за студения есенен следобед, а ситният дъжд вече мокреше асфалта. Тя се прибра в колата, разтри премръзналите си ходила и набра Калоян Маринов. Телефонът му звъня дълго, но никой не отговори. Опита отново. И пак. Напразно.
Струваше ѝ се, че ремонтът продължава безкрайно, но след няколко минути мъжът почука по стъклото.
— Готово е. Можете да тръгвате. Само ще прибера спуканата гума в багажника.
— Благодаря ви много. Колко ви дължа? — попита тя неловко.
Той се усмихна леко.
— А накъде сте се запътили така елегантно обута?
— Майка ми се почувства зле. Обадиха се от „Бърза помощ“. Изтичах направо от офиса… — подаде му мокри кърпички. — Заповядайте.
— Какво ѝ има? — попита той, докато почистваше ръцете си.
— Сърце. Откараха я в болница. Казаха, че ще я наблюдават.
— Дано всичко мине леко. Пожелавам ѝ бързо възстановяване.
Той ѝ върна пакета и се отправи към джипа си, а Милена потегли с усещането, че непознатият се е появил в точния момент.
Когато най-сетне влетя в офиса, до асансьора се сблъска с началничката си.
— Милена Радославова, сега ли приключвате обяда? — жената демонстративно погледна часовника си. — Още едно закъснение и ще има дисциплинарна забележка. Не сме на курорт, за да уреждате личните си дела през работно време.
Без да изчака обяснение, тя се отдалечи. Милена си пое дълбоко въздух, за да не избухне.
Първото, което направи, беше да се свърже с най-близката си приятелка, която работеше в същата болница, макар и в друго отделение. Половин час по-късно — половин час, проточил се като цяла вечност — телефонът ѝ иззвъня.
— Пристъпът е овладян. Не е инфаркт — съобщи приятелката. — В реанимация е под наблюдение, на системи. Утре вероятно ще я преместят в стая и тогава ще можеш да я посетиш.
Милена затвори очи от облекчение.
— А ти как си? — попита я отсреща.
— Като след буря. Напуснах работа по средата на деня, на връщане спуках гума, а Калоян изобщо не си вдига телефона.
— Дръж се. Ще се оправят нещата — окуражи я приятелката.
Калоян така и не се обади обратно. Когато Милена се прибра вечерта, той седеше на дивана с лаптоп в скута.
— Къде беше? Звънях ти поне сто пъти! — избухна тя още от вратата.
— В офиса. Имахме продължително съвещание — отвърна спокойно той.
— Цял ден ли?
— Бях изключил звука и после съм забравил да го включа. Какво е станало?
— Поне можеше да върнеш обаждане! Мама получи сърдечен пристъп, откараха я в болница. Добре че не е инфаркт. Аз хвърчах насам-натам, спуках гума, а теб те няма!
— Трябва да караш по-внимателно — каза той хладно. — А с майка ти всичко наред ли е сега?
Разговорът постепенно утихна. Изясниха ситуацията, дори се прегърнаха, но в Милена остана странно усещане — като сянка на нещо недобро, което тепърва щеше да се случи.
С Калоян се бяха запознали преди две години. Тогава тя и приятелката ѝ се бяха отбили в малко кафене, за да изпият по едно кафе след работа.
— Един мъж не спира да те гледа. Буквално те пробожда с поглед — прошепна приятелката ѝ.
— Къде? — Милена се огледа наоколо и срещна очите на привлекателен непознат. Смути се и бързо сведе поглед.
