Мъжът не откъсваше очи от нея. След кратко колебание той стана, приближи се до тяхната маса и с лека, уверена усмивка попита:
— Може ли да се присъединя?
Само от начина, по който ѝ се усмихна, пулсът на Милена се ускори. Приятелката ѝ веднага се досети какво става, измисли си ангажимент и ги остави насаме. Разговорът тръгна леко и естествено — първо кафе, после разходка из вечерния град, а накрая размяна на телефони. Още тогава в сърцето на Милена се настани усещането, че това е началото на нещо голямо. Две седмици по-късно вече деляха един покрив.
Тя тайно очакваше следващата стъпка. Няколко пъти внимателно намекна за брак, но Калоян винаги намираше обяснение. Казваше, че да живееш при приятелката си е едно, а да прекрачиш прага ѝ като съпруг — съвсем друго. Искал първо да купи собствено жилище, да стъпи стабилно на краката си, пък после… Това „после“ се проточи цели две години.
По принцип нямаше от какво да се оплаче — Калоян беше грижовен, внимателен, работлив. Само че неопределеността я изяждаше отвътре. А майка ѝ не пропускаше да я „подсети“, че ако един мъж не предложи бързо, може и никога да не го направи. Може би бяха избързали със съжителството — тази мисъл все по-често я тревожеше.
В събота и неделя Калоян обикновено излизаше с приятели на тенис, а Милена използваше времето, за да подреди апартамента. Имаше един негов навик, който я дразнеше — вместо да сложи мръсните си ризи в коша, ги закачаше обратно в гардероба. Затова тя винаги проверяваше джобовете, преди да пусне пералнята.
Един следобед погледът ѝ се спря на сакото му — джобът беше леко издухан. Любопитството надделя. Бръкна вътре и извади малка червена кутийка. Сърцето ѝ заби в ушите. Седна на дивана, пое си дъх и я отвори. Вътре, в кадифената цепка, блестеше златен пръстен с бял камък, който пречупваше светлината на десетки искри.
Дъхът ѝ секна. Значи е грешала… Калоян наистина се беше подготвил. И то не какъв да е пръстен — с диамант! Вероятно на рождения ѝ ден щеше да ѝ предложи. С треперещи пръсти го сложи на ръката си — пасна идеално. Протегна длан и дълго наблюдава как камъкът проблясва. После, с усилие, го свали и внимателно го прибра обратно. Щом е чакала толкова, ще изчака още малко. Върна кутийката в джоба на сакото.
На следващия ден отново надникна в гардероба — но кутийката я нямаше. Реши, че Калоян я е преместил на по-сигурно място.
Най-сетне настъпи рожденият ѝ ден. Около масата се събраха близки приятели. Калоян вдигна тост, пожела ѝ здраве, успех и любов, след което ѝ подаде малка кадифена кутийка. Милена застина за миг, очаквайки онези думи, които щяха да променят всичко. Но предложение не последва.
— Хайде, отвори я! — подкани я една от приятелките.
Тя повдигна капачето. Вътре нямаше пръстен. На тъмното кадифе лежаха златни обеци.
По лицето ѝ сигурно се изписа всичко — от шок до разочарование, защото Калоян смутено сведе поглед. След като гостите си тръгнаха, Милена не издържа:
— За кого беше пръстенът?
Той се поколеба, после отвърна, че негов приятел купил годежен пръстен и го помолил да го пази, за да не го открие бъдещата му съпруга. Обяснението прозвуча кухо. Милена не му повярва.
— Не предполагах, че ще ровиш из джобовете ми — отвърна той раздразнено. — Ако обеците не ти харесват, утре ще отидем и ще ти купя пръстен, какъвто си избереш.
— Добре. Да отидем — спокойно каза тя.
Очевидно не беше очаквал такъв отговор, но вече бе дал дума. На следващия ден двамата прекрачиха прага на бижутериен магазин. Милена беше решила този път да не отстъпва — щеше да избере най-скъпия пръстен, който види.
— Добър ден, с какво мога да ви помогна? — усмихнато ги посрещна продавачката и ги огледа внимателно.
