Думите на Теодор увиснаха във въздуха, а Десислава усети как нещо в нея се пропуква. Домът, който бе наследила от родителите си, постепенно преставаше да ѝ принадлежи. С всяка изминала седмица къщата все по-малко приличаше на нейно убежище и все повече — на владение на Йорданка Борисова. Свекървата се разпореждаше без колебание: тя решаваше какво да се засади в градината, къде да се премести пейката, кои съседи да бъдат поканени на чай в неделя следобед.
Една вечер, когато Десислава се прибра от работа, погледът ѝ се спря на нова табела, закрепена до входната врата на верандата. С маслена боя, старателно изписано, стоеше: „Нашият дом“.
— Харесва ли ти? — появи се Йорданка Борисова от кухнята, като бършеше ръце в престилката си. — Аз я направих. Нека всички знаят, че тук живее сплотено семейство.
Бузите на Десислава пламнаха, но тя преглътна гнева си.
— Добре е направена — отвърна тихо. — Само че е леко накриво. Може би трябва да се изправи.
Свекървата кимна и веднага повика сина си. Теодор излезе, намести пирона и без дума се прибра обратно. Коментарът на съпругата му сякаш не го засягаше.
Когато измина първата година от съвместното им съжителство, Десислава с тревога осъзна, че Йорданка няма никакво намерение да се изнася. Напротив — бе се настанила окончателно. В стаята ѝ се появи огромен телевизор, нов килим покри пода, а дори и втори хладилник бе качен горе, „за удобство“. В двора се наредиха клетки за зайци — отново без ничие съгласие.
— Теодор, трябва да поговорим — спря го една вечер Десислава на прага на спалнята. — Майка ти каза, че ще остане за няколко седмици. Мина цяла година.
— И какво от това? Зле ли ти е? Къщата е подредена, винаги има сготвено, стопанството се разраства — отвърна той, без дори да я погледне, докато събуваше обувките си.
— Това е моят дом — произнесе тя тихо, но твърдо. — Наследство от родителите ми.
— Ние сме семейство — вдигна най-сетне очи Теодор. — Или искаш да изгоним майка ми на улицата?
— Искам да живеем отделно. Така, както планирахме — юмруците ѝ неусетно се свиха.
— Някой ден. Сега няма къде да отиде, ремонтът се проточи.
— Какъв ремонт, Теодор? Мина година! — гласът ѝ трепереше.
— Значи майсторите са калпави. Не е моя вина — сви рамене той и се затвори в банята.
Разговорът приключи без резултат. Десислава остана сама насред стаята, чувствайки се като гост в собствения си бащин дом.
Измина и втората година. В двора се появи коза, после навес за фураж. Излишното мляко Йорданка продаваше на съседите, а печалбата прибираше в джоба си. Всеки опит на Десислава да постави въпроса за границите завършваше със скандал. Свекървата повишаваше тон, твърдейки, че именно тя поддържа къщата, докато младите работят; че без нея всичко щяло да се разпадне; че снаха ѝ е неблагодарна и егоистична.
Теодор неизменно заемаше страната на майка си:
— Имаш ли представа колко труд хвърля? А ти само недоволстваш.
— В моето стопанство! В моя дом! — избухваше Десислава.
— В нашия дом — отсичаше той и излизаше.
До третата година положението стана непоносимо. Десислава вече не се чувстваше домакиня. Всичко се решаваше от Йорданка Борисова — какво ще се готви, кога ще се чисти, кой ще бъде поканен на гости. Тя самата живееше като наемател, временно търпян от истинската власт в къщата.
Последната капка дойде, когато свекървата обяви намерението си да изгради оранжерия и да започне да продава разсад.
— Йорданка Борисова, стига толкова! — гласът на Десислава прозвуча по-рязко, отколкото очакваше. — Това е моят парцел, моето наследство. Не съм давала съгласие нито за кокошките, нито за козата, нито за зайците. А сега и оранжерия?
Свекървата се изправи в цял ръст и я изгледа отвисоко.
— Три години аз се грижа за това място. Всичко поддържам изрядно. Ти само ходиш на работа и мърмориш. Неблагодарница.
— Искам да се изнесете — произнесе Десислава отчетливо.
— Какво каза?! — очите на Йорданка се присвиха.
— Моля ви да освободите къщата — повтори тя, стараейки се гласът ѝ да остане равен, макар ръцете ѝ да трепереха.
В този миг Теодор влезе в стаята и чу последните думи.
— Какво става тук? — попита той.
— Жена ти ме гони — посочи го майка му към Десислава. — След всичко, което направих за вас.
Теодор бавно се обърна към съпругата си.
— Наистина ли говориш сериозно?
— Да. Майка ти обеща кратък престой. Минаха три години. Искам да живеем отделно.
— Майка ми държи всичко изправено. Без нея тази къща ще рухне — скръсти ръце той.
— Това е моят дом! Оставен ми от родителите ми! — почти извика Десислава.
Йорданка изсумтя и изрече думи, които я удариха като шамар:
— Я стига! Три години живеем тук, вдигнахме стопанство, поддържаме всичко, а сега ще ни гониш?
Десислава онемя. Погледна към Теодор, който стоеше между двете жени и мълчеше.
— Какво точно казахте? — попита тя бавно.
— Чу ме. Аз тук съм истинската домакиня. Ти само се появяваш вечер и недоволстваш — отвърна свекървата с високо вдигната брадичка.
Без повече думи Десислава се объърна и излезе. Изкачи се до своята част от къщата, отвори шкафа и извади папката с документите. Ръцете ѝ трепереха, но мисълта ѝ беше ясна и подредена. Стиснала папката здраво, тя слезе обратно към хола, където напрежението още висеше тежко във въздуха.
