– Мария, получаваш четиристотин хиляди лева заплата! Защо тогава изглеждаш така занемарена и изтощена? – родителите ѝ останаха като вкаменени, когато разбраха каква е истината.
В събота сутринта звънецът иззвъня неочаквано. Стоях до печката по избелял, изтънял от пране халат и обръщах палачинките в тигана. Косата ми стърчеше на всички посоки, а под очите ми личаха тъмните сенки от безсънната нощ.
Никола отново бе вдигнал температура и до четири призори седях край леглото му, като мерех градусите и сменях компресите.
– Кой ли идва по това време? – измърмори Георги, без дори да откъсне поглед от телефона си.
През уикендите съпругът ми сякаш се вкореняваше в дивана и се превръщаше в безмълвна част от обзавеждането.
Погледнах през шпионката и дъхът ми секна. На прага стояха майка ми и баща ми, с пътни чанти в ръце.
– Мамо, тате! Защо не се обадихте?
– Решихме да те изненадаме – усмихна се майка ми и ме притисна силно до себе си. – Толкова ни липсваше.
Баща ми мълчаливо целуна темето ми и прекрачи към хола.
В главата ми панически се завъртя мисълта какво има в хладилника и колко зле изглежда жилището. Детски играчки бяха разпилени навсякъде, в мивката се извисяваше купчина съдове, а аз самата приличах на плашило, забравено в двора.
– Къде е внучето ми? – огледа се майка ми.
– Спи още. Цяла нощ беше с температура.
Погледът ѝ се плъзна по мен от главата до петите. В очите ѝ се смесиха тревога и недоумение.
Когато следвах в университета, тя винаги се гордееше колко поддържана дъщеря има.
„Образованието е важно – повтаряше ми често, – но една жена трябва да се грижи за външния си вид. Никога не го забравяй.“
Сега очевидно не отговарях на нейните представи.
– Мария – започна тя внимателно, сякаш съобщаваше тежка диагноза. – Нали вземаш четиристотин хиляди лева? Защо тогава изглеждаш толкова зле… толкова изтощена и занемарена?
Георги най-сетне вдигна очи от екрана и се ухили. В погледа му проблесна странно задоволство, като че ли отдавна чакаше този въпрос.
– Защото заплатата ѝ отива при сестра ми! – изстреля той предизвикателно, без капка притеснение.
Настъпи мъртва тишина.
Майка ми смутено преместваше поглед от мен към него. Усетих как срамът се надига от стомаха ми и стига до гърлото.
Баща ми не каза нищо, но челюстта му се стегна – сигурен знак, че вътре в него се надига буря.
Той бавно остави сака си на пода. Движенията му бяха рязки, напрегнати – като на човек, който полага усилие да овладее гнева си.
Познавам този жест от дете. Така реагираше винаги, когато усещаше, че нещо сериозно предстои.
– Повтори още веднъж – каза тихо, вперил очи в Георги.
– Какво да повтарям? – сви рамене той, преструвайки се на безразличен. – Сестра ми има проблеми, тегне ѝ голям кредит. Нормално е да ѝ помогнем. Нали сме семейство.
– И как точно финансовите затруднения на твоята сестра се превръщат в отговорност на дъщеря ми? – намеси се майка ми. – Мария работи до изнемога, гледа детето, а ти…
– А аз какво? – Георги остави телефона и се изправи. – И аз работя. И като глава на семейството аз решавам за какво ще харчим парите си.
Нашите пари…
Тези думи прорязаха съзнанието ми като нож.
Аз изкарвах тези средства. Работех като анализатор в голяма IT компания, прекарвах по дванайсет часа на ден в офиса, носех лаптопа у дома през уикендите. А после се оказваше, че няма средства за ново яке на Никола, защото пак трябва да се „запуши“ поредната финансова дупка на зълва ми.
– Мария – обърна се към мен баща ми, – вярно ли е това?
Кимнах. Гласът ми отказваше да излезе. Задушаваше ме не само фактът, че съпругът ми се разпорежда с изработеното от мен, а и че толкова дълго мълчах. Че позволих да стигне дотук. Че се превърнах в изтощена домакиня, която се страхува да възрази.
– Колко? – попита кратко баща ми.
– Всичко – прошепнах. – Оставя ми само малка сума за храна и сметките.
И след тези думи тишината в стаята натежа още повече, сякаш всеки от нас осъзнаваше, че оттук нататък разговорът вече няма как да бъде нито кратък, нито безболезнен.
