Майка ми се отпусна тежко върху стола, сякаш коленете ѝ внезапно отказаха да я държат.
— А ти от какво живееш? — попита тя глухо. — С какво обличаш Никола?
— От моята заплата — намеси се Георги рязко. — Нито съм безделник, нито безотговорен. Петдесет хиляди са напълно достатъчни за всичко! Недейте да правите трагедия от нищо!
Петдесет хиляди лева.
За тричленно семейство през 2025 година.
В съзнанието ми изплува картината от миналата седмица — как броях стотинките в портмонето си, за да купя на Никола една обикновена кофичка кисело мляко. Как отказах среща с приятелките си, защото дори за кафе в кварталното заведение нямах заделени пари.
— А твоята безценна сестра с какво се занимава? — гласът на баща ми стана по-тих, а това винаги означаваше буря.
— Засега не работи. След раждането още не си е намерила място.
— След раждането? — повтори майка ми бавно. — На колко години е детето?
— На пет — измърмори Георги и по лицето му се изписа, че разбира накъде отива разговорът.
Баща ми остана неподвижен за миг, после спокойно нави ръкавите на ризата си.
— Значи — произнесе той равномерно, макар че видях как пръстите му потреперват — детето е на пет. Пет години сестра ти е „след раждането“. И всичко това — на гърба на дъщеря ми. Докато тя ходи с избелял халат от непрекъснато пране и пести от киселото мляко на внука ми. Така ли да го разбирам?
— Тате, моля те… — опитах се да застана между тях, но майка ми леко ме дръпна назад.
— Не, Мария, точно сега трябва! — каза тя и за първи път от сутринта се усмихна, ала в усмивката ѝ нямаше топлота. — Георги, скъпи зетко, хрумвало ли ти е, че Мария също може „временно да не работи“? Че и тя има право понякога да се поглези?
— Тя си угажда достатъчно — избухна той. — Купува си разни кремове.
— Какви кремове? — онемях от наглостта му. — От половин година се мажа с бебешки крем за сто лева!
— Е, не знам… нещо все си взимаш от твоите пари.
— Кои мои пари, Георги? — баща ми пристъпи напред. — Току-що заяви, че прибираш цялата ѝ заплата. От къде тогава да има за себе си?
Видях как осъзна, че сам се е вкарал в ъгъла. Лицето му пламна в тъмночервено.
— Това си е наша работа! — опита се да премине в настъпление. — Семейните ни финанси не ви засягат. Ще се оправим без външна намеса!
— Напротив — отвърна майка ми остро. — Засягат ни. Когато дъщеря ми прилича на изтощена прислужница, а някаква жена харчи парите ѝ, това става и наш проблем, уважаеми зетко.
От детската стая се разнесе плач — Никола се беше събудил.
По навик тръгнах натам, но майка ми ме спря с ръка.
— Нека баща му се погрижи. Или умее само да взема пари?
Георги въздъхна раздразнено и се отправи към стаята. Чух го как несигурно се опитва да успокои сина ни. Гласът му звучеше неловко, сякаш за първи път остава насаме с плачещо дете. Обикновено аз поемах всичко.
Баща ми седна до мен на дивана.
— От кога продължава това, Мария?
— Почти две години — прошепнах, без да вдигам очи. — В началото беше уж временно. Каза, че Елица има проблеми с кредита, че банката заплашва да ѝ вземе жилището. Съгласих се да помагаме три месеца.
— И после?
— После все се намираше нова причина. Ту кола ѝ трябвала, ту ремонт, ту нещо друго. А аз… вярвах, че нямам право да възразя. Георги ми е съпруг, баща на Никола. Освен това печели по-малко от мен.
Майка ми изсумтя.
— Значи щом изкарва по-малко, може да изстисква жена си до последната стотинка? Това ли си внушаваш?
— Мамо, не повишавай тон…
— Още не съм започнала да викам! — отвърна тя и извади телефона си. — Дай ми номера на тази прекрасна роднина.
— Защо ти е?
— Искам лично да ѝ благодаря колко добре живее с парите на дъщеря ми.
Никога не бях виждала майка си такава. Обикновено беше тиха, внимателна, търсеше диалог вместо сблъсък. Сега в очите ѝ гореше нещо първично, неподправено — събуден майчин инстинкт, който не познава компромиси. Тя изглеждаше като истинска лъвица, готова да защити малкото си на всяка цена.
