В този момент от детската стая се разнесе гласът на Георги:
— Мария! Трябва да го заведеш до тоалетната. Ела!
— Аз ще отида — намеси се татко и вече беше тръгнал натам.
— Тате, не, аз…
— Седни и си почини — прекъсна ме той с тон, който не допускаше възражение.
Чувах как говори на Никола спокойно и уверено, как в банята зашумя вода. После се доловиха приглушени мъжки гласове — Георги обясняваше нещо припряно, а баща ми му отвръщаше кратко и твърдо.
— Мария — майка ми седна до мен и преплете пръстите си с моите, — осъзнаваш ли, че това, което се случва, не е нормално?
— Осъзнавам. Но какво да направя? Да се разведа? Да остана сама с дете?
— А сега какво си? — тя стисна ръката ми по-силно. — До теб стои мъж, който взима заплатата ти и я прехвърля на сестра си, а собственото му семейство остава без средства. Това е по-лошо от самотата…
Замълчах. Нямах аргументи.
Последните две години сякаш бях прекарала в мъгла. Работех, прибирах се, грижех се за детето. Действах по инерция, без да се замислям, без да анализирам, просто понасях всичко. Може би ме беше страх да призная пред себе си, че съм сгрешила, когато се омъжих за Георги.
Татко излезе от детската стая, държейки Никола на ръце. Малкият беше чист, преоблечен и сияеше доволно.
— Дядо! — извика радостно той и протегна ръчички към мен. — Мамо, дядо дойде!
— Виждам, съкровище — прегърнах го и усетих как очите ми се пълнят със сълзи.
Кога за последно Георги сам, без да му напомням, беше сменил пелена или просто беше седнал да играе с Никола?
— А Георги къде е? — попита майка ми.
— Стяга си багажа — отвърна спокойно татко. — Отива при сестра си. Изникнало ѝ „спешно“ нещо.
След няколко минути Георги излезе от спалнята с малка чанта в ръка.
— Ще остана при Елица за няколко дни — каза, без да ме поглежда. — Пак има проблеми.
— Разбира се — отвърна майка ми с престорена мекота. — Тя винаги има проблеми. А при жена ти всичко е прекрасно, нали?
— Мамо, моля те…
— Не, Мария, стига си мълчала! — отсече тя. — Георги, откъде ще вземеш пари за поредните ѝ „затруднения“?
— Останали са още средства — измърмори той небрежно.
— Останали от заплатата на Мария, искаш да кажеш. И тя ти е позволила да я делиш със сестра си?
— Обсъждали сме го. Достатъчно!
— Съпругата не е портфейл — намеси се баща ми тихо, но думите му звучаха като присъда. — Нито банкомат. Тя е партньор, който заслужава уважение.
— Добре, стига лекции! — изсумтя Георги и се запъти към вратата. — Вечерта ще се върна.
— Не бързай — подвикна майка ми след него. — С баща ти ще останем тук. Трябва да помогнем на Мария да изясни някои неща.
Той замръзна за миг на прага, сякаш усети, че нещо се променя, но не каза нищо и излезе.
Когато вратата се затвори, в апартамента стана по-тихо. Поех си дълбоко въздух — сякаш тежестта в гърдите ми беше намаляла.
— А сега — майка ми извади телефона си — да видим какво е положението с парите. Отвори банковото приложение.
— Защо?
— Защото е време да върнем контрола там, където му е мястото. Твоите доходи трябва да служат на теб и на Никола, а не на жена, която от пет години не може да си намери работа. Разбираш ли?
Показах ѝ екрана. Наличност: 847 лв. До заплата оставаше цяла седмица.
— Картата ти у Георги ли е? — попита баща ми.
— Да. Каза, че така било по-удобно. Така или иначе той управлявал бюджета.
Родителите ми си размениха поглед.
— Мария — произнесе баща ми спокойно, — утре отиваме в банката.
От понеделник вече бях при тях.
Събрах най-необходимото, докато Георги отсъстваше, и оставих бележка на кухненската маса: „Имам нужда от време, за да помисля.“
За Никола преместването беше приключение. Тичаше из просторния тристаен апартамент, радваше се на играчките, които майка ми беше подготвила предварително за него.
Още на следващата сутрин с татко тръгнахме към банката, решени да сложим начало на промяната.
