Той отвори куфарчето си с премерено движение и извади папка с документи.
— Вашият тъст, Симеон Асенов, е оставил завещание — произнесе спокойно Драгомир Калинов. — В него изрично е посочил вас и съпругата ви като единствени наследници.
Думите му сякаш не достигаха до съзнанието ми.
— Наследници? — повторих глухо. — На какво точно? Той нямаше нищо освен пенсията си и един стар куфар с военни отличия.
По устните на адвоката премина едва доловима усмивка.
— Именно това е изненадата, господин Борисов. Освен къщата, която вече обитавате, по негова банкова сметка има значителна сума. Общо седемстотин и двадесет хиляди долара.
Настъпи тежка тишина. Погледнах към Елена Яворова — лицето ѝ бе побеляло, сякаш от него бе изтекла всяка капка кръв.
— Това трябва да е някакво недоразумение — прошепна тя. — Татко… такава сума? Невъзможно е.
Драгомир поклати глава и ни подаде заверено копие от завещанието. Всичко изглеждаше безупречно — подписи, печати, дата. Документът бе съставен два месеца преди смъртта му.
Седяхме безмълвни. В съзнанието ми се нижеха картини от последните двайсет години — съжителството ни с един тих, непретенциозен човек, който почти не говореше. Прекарваше дните си до прозореца с чаша чай и пожълтели вестници. Понякога подремваше, понякога записваше нещо в дебел бележник с бавен, старателен почерк. Никога не е давал знак, че притежава спестявания, още по-малко — цяло състояние.
— Извинете… — успях да кажа. — Възможно ли е да има грешка? Да е продал нещо преди края си? Или…
Адвокатът деликатно ме прекъсна.
— Сметката е открита на негово име преди двадесет и пет години. Средствата са били там през цялото време. Проверките са извършени щателно. Наследниците сте единствено вие и госпожа Яворова.
Той ни подаде плътен плик. Вътре открих ключ и кратка бележка, написана с трепереща ръка:
„Димитър, прости ми за мълчанието. Всичко, което съм имал, вече е ваше. Не бъди строг в преценката си. Нямаш представа през какво преминах, за да опазя това.“
Елена тихо се разплака. Аз останах неподвижен, вперил поглед в листа, а в гърдите ми се надигна тежко, парещо чувство на срам.
На следващия ден потеглихме към адреса, упоменат в документите. В покрайнините на града ни посрещна малка дървена къща, потъмняла от времето. Боята по капаците бе олющена, дворът — обрасъл с бурени, сякаш от години никой не бе стъпвал там.
Ключът от плика пасна безупречно в ключалката. Вътре ни обгърна мирис на прах, старо дърво и отминали години.
Върху масата стоеше метална кутия. Когато я отворихме, видяхме грижливо подредени тетрадки, избледнели военни снимки, няколко писма и изтъркан дневник с напукана корица.
Елена разтвори първата страница с несигурни пръсти.
„1944 година. Франция. Ако се върна жив, ще трябва да изплатя дълга си…“
Четяхме, без да смеем да дишаме.
Оказа се, че Симеон Асенов е криел цял един живот, за който ние не подозирахме нищо.
