Под снимката стоеше надпис: „Празнуваме рождения ден на Любен Костов в тесен семеен кръг ❤️“.
Калина Велизарова се взираше в екрана така, сякаш наблюдаваше далечен пейзаж през бинокъл — ясен, но някак нереален.
Празненство. Усмивки. Отрупана маса. Къде бяха болничната стая, системите, тревожните прогнози и забраната за вълнения?
Опита се да се успокои: може би операцията вече е минала, може би е започнало възстановяване. Но датата под публикацията беше от същия ден.
Съмнението се надигна в нея бавно и тежко, като приливна вълна — гъсто и задушаващо.
На следващата сутрин тя излезе по-рано за работа. Не защото имаше спешни задачи, а защото не искаше да остава у дома. Да среща хладния поглед на Орлин Радославов и да слуша поредното му уклончиво: „Ще ти обясня всичко, когато нещата се наредят…“
Вечерта телефонът ѝ иззвъня. Диана Валентинова звучеше възбудено:
— Калина, току-що видях свекърва ти! В един автосалон. Купува кола на Атанас Маришки. Чисто нова, вносна. Подарък за юбилея му, така каза!
Думите сякаш се разпиляха из съзнанието ѝ: автосалон… кола… Атанас… Братът на Орлин. Сърцето ѝ натежа.
Операция? Или автомобил?
По-късно, докато вечеряха, тя мълчаливо подаде телефона си на Орлин. На снимката Атанас позираше пред лъскав „Фолксваген“, усмихнат до уши.
— Калина, разбери… той разби старата си кола. Изпадна в тежко състояние. Майка каза, че трябва да му помогнем. Това също е здраве — психическо…
— А операцията? — гласът ѝ прозвуча ледено.
— Ще върне парите… по-късно… обеща…
И в този миг всичко ѝ стана пределно ясно: общата им сметка не беше символ на доверие, а удобен източник — за майка му, за брат му, за всички останали, но не и за нея.
Тя замълча.
