Тя не повиши тон. Не се разплака. Нито направи сцена. Просто се прибра в спалнята и легна. На сутринта, докато Орлин Радославов още спеше непробудно, Калина Велизарова отиде до банката. Прехвърли всичко останало по общата им сметка в новооткрит личен влог на свое име. Старият закри без колебание. Окончателно.
На връщане мина през кварталния магазин и купи огромен буркан разтворимо кафе. Изсипа съдържанието в кутия, изми стъкления съд до блясък и го прибра в шкафа.
Вечерта Орлин се опита да разчупи обстановката с обичайните си закачки:
— Е, мина ли ти напрежението? Ще съберем пак пари, спокойно…
Без да каже дума, тя извади буркана и го постави насред масата.
— Това е новата ни касичка. „Мечтата на Калина“.
Той се подсмихна невярващо.
— Сериозно ли?
— Напълно. От днес има други правила. Ти продължаваш да плащаш ипотеката и храната — това е минималният ти принос. Освен това обаче внасяш тук, в брой, трийсет процента от заплатата си. Аз ще отделям десет от моята. Разликата е компенсация за моралните щети. Броя ги пред теб. После ги внасям по личната си сметка. Само по моята.
С върха на пръста си почука по стъклото — кратко, отчетливо, като съдия, който удря чукчето.
— А каквото ти остане след това — разполагай с него както искаш. Давай го на Атанас Маришки, на Светлана Огнянова или за нечия „психологическа помощ“. Но от собствения си джоб.
Орлин я гледаше ту буркана, ту нея. Лицето му се издължи, погледът му се замъгли от недоумение. Сякаш едва сега осъзна, че безплатният банкомат с надпис „наивна съпруга“ е изплюл последната банкнота и е изключен.
Завинаги.
Понякога, за да бъдеш чута, не е нужно да крещиш. Достатъчно е да сложиш празен стъклен съд между себе си и мъжа си. И всеки път, когато го види, той да помни: доверието е валута, която не се разменя за лъскави коли и кухи обещания.
