Калина го прегърна силно и притисна лице в гърдите му. В нея нямаше и следа от укор — само глуха тревога, която бавно се настаняваше под ребрата ѝ. Светлана Огнянова не отговаряше на обажданията, а Орлин повтаряше, че лекарите са препоръчали пълен покой. Калина се убеждаваше, че така е правилно — след операция човек има нужда от тишина.
След онзи разговор Орлин сякаш се смали в себе си. Движеше се из дома им като човек, който носи невидим товар. Говореше малко, прибираше се късно и често се взираше в една точка, без да я вижда. Тя не настояваше за обяснения. И без това нервите ѝ бяха опънати до крайност — тревогата пулсираше в слепоочията ѝ. Понякога посред нощ се стряскаше и сядаше в леглото с мисълта: ами ако нещо се е объркало? Ако операцията е пропаднала? Или пък е минала успешно, но просто никой не я смята за нужно да бъде уведомена?
Всяка вечер набираше номера на Светлана Огнянова. Отговор нямаше. Понякога изпращаше кратки съобщения: „Как сте?“, „Имате ли нужда от нещо?“, „Да дойда ли?“. Екранът оставаше безмълвен.
Един ден Орлин, забелязал колко е напрегната, промълви:
— Изтощена е. Всичко я боли. Не иска гости. Само лежи и си почива. Помоли да не я безпокоим.
Калина кимна, но вътре в нея се размърда неприятно усещане — сякаш я държат извън кръга. Като че ли е външен човек. Снаха, но не и истинска дъщеря. Някой, който може да помогне с пари, но не и да бъде до болничното легло.
Би преглътнала мълчанието, недоизказаните истини, дори липсата на снимки от болницата. Но една вечер, докато разлистваше историите в социалните мрежи, погледът ѝ се спря на нещо странно. В профила на Теодора Воин — племенницата на Светлана — се беше появила снимка: маса, украсена за празник, торта със свещички, балони. А в ъгъла, до букет рози, стоеше самата Светлана Огнянова — изправена, усмихната и с румен цвят по бузите.
