— Яворе — започнах трудно, усещайки как гласът ми пресъхва, — вчера при мен дойде един човек. Казва се Борис Данаилов. Познава майка ти отдавна.
Той бавно се завъртя на стола. В очите му проблесна предпазливост — онази тиха, напрегната бдителност, която имат ранените животни.
— И? — отвърна кратко.
— Пожела да се види с теб.
— Защо? — попита спокойно, почти без изражение.
Толкова прост въпрос, а ме остави без опора. Как да му обясня? Да разкрия цялата истина и да разбия света му, както някога моят беше разбит? Да го превърна в оръжие срещу Зорница Яворова? Думите заседнаха в гърлото ми.
Погледът ми се спря на ръцете му — дълги, фини пръсти, толкова приличащи на нейните, застинали върху клавиатурата. И изведнъж си спомних как на пет години се прибра със сцепено коляно, хлипайки в прегръдките ми. Тогава му шепнех: „Спокойно, тате е тук.“ А той вярваше безусловно, защото за него аз можех всичко.
Нещо в мен се пречупи окончателно. Да, нямаме обща кръв. Но от кога любовта се измерва с изследване на ДНК? Безсънните нощи край леглото му, когато гореше от температура, бяха истински. Страхът, който сега проблясваше в погледа му, също беше истински. Зорница ми отне правото да знам, но не успя да ми отнеме петнадесетте години бащинство. Дори и да са започнали с лъжа, те ми подариха син. А този син е част от мен — да го изтръгна от сърцето си би означавало да унищожа себе си.
— Иска просто да се запознаете — казах тихо. — Решението е твое. Ако поискаш да го видиш, ще го организирам. И каквото и да избереш… аз ще бъда до теб.
Пристъпих и внимателно сложих ръка върху рамото му — жест, който не си бях позволявал от месеци. Той леко потрепери, но не се отдръпна. Погледите ни се срещнаха. В неговия вече нямаше онази паника; на нейно място бавно се раждаше несигурна, но жива надежда.
Предстоеше ни труден път — тежки разговори, болезнени истини и решения, които щяха да променят всичко. Но в онази тиха стая, сред приглушената светлина на екрана, ние не бяхме измамени и предадени. Бяхме просто баща и син. С наранени сърца — но заедно.
