Опитваше се да ме въвлече в разговори за нови групи, разказваше сюжети на филми, които го бяха впечатлили, дори пускаше музика по-силно, сякаш да ме принуди да реагирам. А аз все намирах начин да прекъсна ентусиазма му с кратко „после“ или безразлично кимване. Понякога усещах как ме наблюдава — в очите му се четеше объркване, примесено със страх да не би да ме губи. В такива мигове в мен проблясваше нещо меко, почти бащинска нежност, но веднага я задушавах. За мен Явор се беше превърнал в болезнен символ на собствената ми наивност и сляпото доверие, което някога бях дал.
И тогава в живота ми се появи още един човек.
Част 3. МОМЧЕТО, КОЕТО НЕ НОСИ ВИНА
Името му беше Борис Данаилов. На възраст около моята, със спокоен, проницателен поглед и умора, която личеше дори когато мълчеше. Свързахме се през социалните мрежи и след няколко кратки съобщения уговорихме среща в малко кафене в центъра.
— Познавах Зорница Яворова за кратко — започна той, като въртеше чашата между пръстите си. — Не беше нищо сериозно… Може би ви е споменавала. За дете изобщо не съм подозирал, кълна се. От години нямахме връзка. Наскоро случайно попаднах на нейна снимка и реших да потърся какво се случва с нея. Така разбрах… че вече не е между живите. После видях снимка на момчето. Поразително прилича на мен.
Последните му думи сякаш разсякоха въздуха. Без да кажа нищо, извадих писмото — същото онова — и го поставих пред него. Той го прочете бавно. Цветът на лицето му се смени.
— Боже… — прошепна и се облегна назад. — Велизар… дори не мога да си представя през какво сте минали.
— Не, не можете — отвърнах равно, без да повиша тон.
— Не искам да руша живота ви — продължи той, а гласът му трепереше. — Но ако Явор е мой син… имам право поне да го видя. Да се запознаем. Само това.
Онази нощ не мигнах. Седях в тъмната кухня и гледах през прозореца, без да виждам нищо конкретно. Двама мъже, две истини. Единият — без капка обща кръв, но отгледал детето, вложил грижа, време, любов. Другият — биологичният баща, непознат до вчера. А по средата — едно момче, което не беше виновно за нищо и което все още чакаше баща му да му се усмихне.
Част 4. ЩЕ БЪДА ДО ТЕБ
На следващата сутрин застанах пред стаята на Явор и почуках тихо, преди да вляза. Той беше пред компютъра, но по напрегнатите му рамене разбрах, че е усетил присъствието ми и очаква да проговоря.
