Всичко, което някога бях смятал за най-свято и чисто в живота си, изведнъж се оказа пропито с отрова.
В съзнанието ми изплува картина — държа в ръцете си малко, топло вързопче, което диша спокойно в прегръдките ми. Първият път, когато чу гласа ми, прошепна „татко“. Тогава гърдите ми се изпълниха с такава гордост, че имах чувството, че ще се пръснат. А сега същата тази дума се забиваше в мен като остър нож. Той бе наричал баща човек, който… не му е кръвен родител.
Спомних си как тичах до него, когато се учеше да кара колело. Придържах седалката, задъхан, а той — едва на седем — се смееше и викаше: „Татко, пусни! Няма да падна!“ Зорница Яворова стоеше на няколко метра от нас, снимаше с телефона и се смееше звънко, сякаш щастието ѝ беше безкрайно. Тогава вярвах, че тази радост е истинска. Сега същият смях звучеше в главата ми като добре изиграна сцена. Тя е била убедителна актриса, а аз — наивният зрител, който аплодира измамата.
Когато отключих входната врата, яростта ме връхлетя с пълна сила. Беше гъста, задушаваща, почти физическа.
— Татко! Здрасти! — Явор Велизаров изскочи от стаята си, както винаги — енергичен, разрошен, с китара в ръце. Напоследък музиката беше новата му страст. — Чуй какво научих!
Погледна ме с тъмните си очи — същите като на Зорница. Някога в тях виждах доверие и обич. Сега ми се струваха огледало на лъжата.
— Остави ме, Явор — отвърнах глухо и го подминах към кухнята. — Нямам настроение.
Той застина на прага. Усмивката му угасна, лицето му помръкна.
— Нещо станало ли е? Да ти направя чай?
„Татко.“ Думата пареше отвътре.
— Казах ти да ме оставиш! — изригнах толкова рязко, че той потръпна. Никога досега не бях повишавал тон без причина. Не заради беля, не заради инат. А сега гневът ми се изливаше върху него, защото не знаех къде другаде да го насоча. Той нямаше представа какво се случва. И как изобщо да обясниш на петнайсетгодишно момче, че човекът, когото смята за свой баща и обича безусловно, изведнъж се чувства чужд? Че самото му присъствие се е превърнало в болезнено напомняне за предателството?
От този ден домът ни се изпълни със студена, тежка тишина. Спрях да надничам в стаята му, престанах да питам как е минал денят му, как върви училището или музиката. Продължавах да изпълнявам задълженията си — осигурявах всичко необходимо, слагах храна на масата, плащах уроците му — но вътрешно се бях отдалечил на километри.
А Явор се опитваше да пробие стената, която бях издигнал между нас: шегуваше се, започваше разговори, търсеше повод да сподели нещо от своя свят.
