Ясмина дълго стоя до прозореца, след като вратата се затвори след Петя. Мисълта, че може би отново ще трябва да се раздели със спестяванията си и да отложи мечтата за собствен автомобил и малка туристическа фирма, я глождеше. Тя не се смяташе за светица – напротив, ядът ѝ към сестра ѝ често я изгаряше. Как е възможно човек толкова безразсъдно да пропилява годините си? И въпреки това, когато дойде бедата, Ясмина не умееше да обръща гръб.
На следващия ден звънецът издрънча рязко и настойчиво. По начина, по който ехтеше, тя реши, че сигурно е куриер или дори полицай. Петя никога не звънеше така.
Оказа се, че греши. На прага стоеше жена, която приличаше на нея като отражение в леко изкривено огледало – висока, с гъсти рижи къдрици. Това беше Албена Родопска. Ясмина я помнеше смътно, но сходството нямаше как да сбърка. Албена, увита в елегантно сиво палто, сякаш усещаше студ в коридора и нервно попита:
– Може ли да вляза? Няма да се бавя.
Без дума Ясмина се отмести. Погледът на гостенката се плъзна по избелелите тапети, по изтъркания килим до вратата, по стария шкаф. В този миг домакинята съжали, че не е сменила крушката вчера – ярката светлина безмилостно разкриваше всяка несъвършенство. Тя вдигна брадичка и срещна очите на сестра си. Албена видимо се смути, бръкна в скъпата си кожена чанта и извади пакет, увит в лъскава бяла хартия.
– Това е за теб.
Ясмина пое вързопчето повече по принуда, защото ѝ беше почти натикано в ръцете.
– Какво означава това? – попита хладно.
– Пари. Делът ти от наследството. Само те моля – не казвай на Десислав Ангелов. И изобщо, на никого.
Пакетът сякаш натежа. Тънките листове вътре ѝ се сториха горещи, като тухли, извадени от пещ. Тъкмо отвори уста да възрази, че не желае нищо, но Албена вече се беше обърнала и излезе, без да даде възможност за спор.
По-късно Ясмина си даде сметка, че срокът за приемане на наследството е изтекъл и децата официално са встъпили в правата си. Очевидно Албена ѝ беше прехвърлила значителна част от своя дял. Защо? Дали я измъчваше вина? Или просто не искаше нищо, свързано с баща им? А може би парите не означаваха кой знае какво за нея – по всичко личеше, че не живее в лишения.
Без да намери отговор, Ясмина преброи сумата. Оказа се достатъчна за прилична кола и дори щеше да остане за реклама на бъдещите ѝ обиколки. В главата ѝ започна да се върти дръзка мисъл – ами ако приеме този неочакван шанс? В крайна сметка, това ѝ се полага. А и човекът, от когото идваха средствата, приживе не беше похарчил и лев за нея.
Следващите дни преминаха в трескаво въодушевление. Тя сравняваше модели автомобили, чертаеше маршрути за тематични турове, изготвяше примерни програми. Дори отиде да огледа една кола и направи кратка пробна обиколка, представяйки си как ще вози туристи из старите квартали и ще разказва истории. И точно тогава, докато държеше волана, внезапно се сети за Петя.
Сестра ѝ не се беше обаждала. Нито веднъж. А тя не беше от хората, които минават през подобно изпитание и не търсят после рамо, на което да се облегнат. Нима се беше върнала при онзи женен мъж?
Сърцето на Ясмина се сви. Тя набра номера, но дългите сигнали останаха без отговор. Опита отново – същото. Лошото предчувствие вече не беше просто сянка, а твърда увереност. С въздишка тя облече палтото си и тръгна към спирката – предстоеше ѝ път до другия край на града.
През целия път към квартала на Петя мислите ѝ се блъскаха една в друга, а в съзнанието ѝ изплуваха все по-мрачни картини, които не ѝ даваха покой.
