Докато автобусът бавно пъплеше през задръстените булеварди, Ясмина едва издържаше на напрежението. В съзнанието ѝ се редяха една след друга най-черните възможности – болници, усложнения, самота. Като нарочно си припомняше онези плашещи статии от списанията, в които подробно се описваха рисковете и драмите около подобни ситуации. А сякаш това не стигаше – беше забравила резервния ключ за жилището на сестра си. Но вече беше тръгнала; връщане назад нямаше.
Когато най-сетне застана пред вратата, пръстите ѝ трепереха толкова силно, че едва улучи звънеца. От напрежение прехапа устната си до болка. В главата ѝ се блъскаха угризения – защо все я упрекваше, защо беше свикнала да очаква от Петя само неприятности? Нали на този свят си имаха единствено една друга. Ако с нея се случеше нещо, как щеше да продължи?
Стъпките от другата страна се чуха почти веднага и Ясмина пое дълбоко въздух. Вратата се открехна, а на прага се появи Петя. Още щом я видя, разбра, че облекчението е преждевременно – очите ѝ бяха подпухнали от плач, лицето бледо и някак чуждо.
— Какво правиш тук? — гласът на Петя трепереше.
— Звънях ти цяла вечер, а ти не вдигаш — отвърна Ясмина по-рязко, отколкото възнамеряваше, засегната от хладния прием.
Сестра ѝ подсмръкна.
— Ще ми се караш…
— Вероятно — въздъхна Ясмина уморено. — Кажи какво става. Да не би пак да си се върнала при него?
— Да се върна? Никога! — почти извика Петя. — Не искам и да го виждам. Яси… реших да запазя бебето. Ужасно ме е страх. Чу ли — сърчицето му вече бие…
Ясмина я притегли към себе си. Прегръдката беше силна, но този път не толкова, за да утеши, колкото да скрие собствените си напиращи сълзи.
По-късно двете седяха на кухненската маса с чаши изстинал чай и говореха за съвсем различни неща — къде би се побрала детска кошарка, какви имена харесват, ако е момиче или момче.
— Не знам как ще се оправя сама — призна Петя тихо. — Може би трябва да го дам под съд. Дори майчинство няма да получа…
Ясмина помълча, после поклати глава.
— Не си причинявай това. Само ще си съсипеш нервите. Аз ще ти помогна финансово.
— Наистина ли? — недоверието личеше в гласа на Петя. — Нали ми каза, че спестяванията ти са свършили?
Наложи се Ясмина да ѝ разкаже за Албена Родопска и за онзи бял плик с парите. Очакваше възражения — и не сбърка.
Петя отново се разплака. Убедена беше, че Ясмина трябва да използва сумата разумно — например да си купи кола, за да развие работата си и после да ѝ помага по-лесно.
— Ще ти върна всичко, кълна се — настояваше тя. — Мога да ти водя счетоводството, да се занимавам с рекламата. Ако сме заедно, ще се справим.
Ясмина се усмихна — за пръв път от дни.
— Това звучи добре. Но имам по-добро предложение. Няма как всеки ден да пътувам дотук. Нека отдадем апартамента ти под наем, а ти се премести при мен. Така ще покриваме и ипотеката по-лесно.
Дори на самата нея ѝ звучеше невероятно. Бяха минали само три години, откакто продадоха жилището на майка си и всяка пое по свой път. Ясмина избра по-скромен дом и вложи спестяванията си разумно, докато Петя се хвърли в ново строителство и пое тежестта на заем.
Петя я прегърна силно и пак се разплака — този път от облекчение.
— Знаеш ли — прошепна тя след малко, — ако е момиче, вече съм решила как ще се казва.
Ясмина не попита. Нямаше нужда. В гърдите ѝ се разля топлина, сякаш отговорът беше ясен и без думи. И си представи как майка им ги гледа отнякъде отгоре и се усмихва — спокойна, че дъщерите ѝ отново са заедно.
