Максим Стоянов така и не потърси връзка. Нито позвъня, нито изпрати съобщение, нито направи опит да види децата. Сякаш беше изтрил номера им заедно с целия си предишен живот.
Мария Радославова няколко пъти набира баща си. Всеки път разговорът приключваше още преди да започне — отсреща просто затваряха. Точно както в онзи ден. След поредния неуспешен опит тя остави телефона настрана и повече не посегна към него.
На двадесети февруари наемателите освободиха малкия едностаен апартамент, който Милена Воина даваше под наем през последните три години. Беше го купила много преди брака — с парите от продаденото жилище на родителите си. Тогава ѝ се струваше просто разумна инвестиция. Сега се оказа спасителен пояс.
Тя премести двете момичета там. За Мила Илиева промяната беше болезнена. Детето трудно приемаше новите стени, новата стая, новия квартал. Постоянно питаше за баща си, молеше майка си да му се обади, недоумяваше защо вече не живеят всички заедно.
Милена внимателно подбираше думите си, опитваше се да обяснява така, че едно петгодишно сърце да понесе истината. Казваше, че понякога възрастните решават да живеят отделно, че това се случва и в други семейства, че татко сега е на друго място. Мария слушаше тези разговори без да се намесва. Стоеше мълчалива, с неподвижно лице. Тя разбираше много повече, отколкото Мила предполагаше.
Разводът приключи малко повече от месец по-късно. После започна делбата на имуществото, която се проточи още два месеца.
Милена предложи да изкупи дела на Максим. Изтегли банков кредит, прибави спестяванията си и до началото на април събра необходимата сума. Оставаше само да се подпишат документите за прехвърляне на собствеността.
Срещнаха се в многофункционалния административен център — просторна зала с електронно табло и редици пластмасови столове. Нямаше на кого да остави децата и ги взе със себе си.
Мария носеше учебниците си и преговаряше за предстояща контролна, седнала до прозореца. Мила рисуваше в малко тефтерче, което Милена винаги държеше в чантата си за подобни случаи.
Максим дойде сам. Настани се срещу Милена пред служителката и започна да подписва, без дори да хвърли поглед към момичетата.
Служителката обясняваше процедурата, сочеше местата за подпис и дата. Милена наблюдаваше ръцете на мъжа, почерка му, халката, която все още стоеше на пръста му — сякаш нищо не се беше променило.
Всичко приключи за около половин час. Когато последният лист беше подписан, им съобщиха, че сумата е преведена по сметката на Максим и документите са изпратени за регистрация.
Той кимна кратко, изправи се и тръгна към изхода.
Мила вдигна очи от рисунката си и го видя. Скочи от стола и хукна през залата.
— Тате! Почакай!
Гласът ѝ отекна между стените. Максим спря за миг и се обърна. Малкото момиче тичаше към него с разтворени ръце — както безброй пъти, когато го посрещаше вечер след работа.
Тя се хвана за края на якето му.
— Тате, вдигни ме… Много ми липсваш.
Той я погледна отгоре. За няколко секунди остана неподвижен, после внимателно отмести пръстчетата ѝ от дрехата си, обърна се и излезе. Без дума. Без да се обърне отново.
Мила остана насред залата, ръцете ѝ протегнати към вече затворената врата. Първо само гледаше в празното пространство. След това лицето ѝ се сгърчи и плачът избухна — силен, разкъсващ, пълен с неразбиране.
Милена притича, вдигна я и я притисна до гърдите си. Гали я по косата, шепнеше утешителни, несвързани думи — онези, с които майките се опитват да заличат болката.
Мария се приближи и сложи ръка на гърба на сестра си.
— Мамо, да си тръгваме — каза тихо.
Тримата излязоха навън. Валеше мокър, тежък сняг — последният за тази зима.
Милена настани децата в колата, пусна отоплението и извади салфетки от жабката, за да избърше мокрото лице на Мила. Хлипаше още, но вече по-тихо.
— Защо си тръгна? Аз ли сгреших нещо? — прошепна тя.
— Не, слънчице. Нищо лошо не си направила. — Гласът на Милена трепна. — Просто… той не можа да остане.
— Вече не ни ли обича?
Отговор нямаше. Милена целуна челото ѝ и закопча предпазния колан.
— Прибираме се у дома — каза тя. — Трите сме заедно. И се прибираме.
Запали двигателя и излезе от паркинга. Пред нея се разстилаше градът, апартаментът, който вече беше изцяло неин, и един живот, който трябваше да изгради отначало.
Без Максим. Без Светлана Борисова. Без онези седемнадесет години, които се бяха разпаднали в един февруарски ден.
В огледалото за обратно виждане Милена видя как Мила е отпуснала глава на рамото на Мария и е затворила очи. Мария я прегръщаше с едната си ръка и гледаше мълчаливо през прозореца.
Милена зави по булеварда и се вля в потока от автомобили.
Те се прибираха у дома.
