Пръстите ѝ обхванаха дръжката. Милена натисна бавно и вратата се отвори безшумно.
Максим беше облегнат на възглавниците, по домашен халат, с небрежно преметнат колан. До него стоеше жена на около трийсет години — с късо подстригана тъмна коса, облечена в негова тениска, която ѝ беше широка.
И двамата извърнаха глави към прага.
Миговете натежаха. Никой не продума. Милена направи една крачка назад, после погледът ѝ се спря върху непознатата.
— Изчезвай.
Жената подскочи, сграбчи дрехите си от стола и почти се затича навън. В антрето се чу как се блъска в закачалката, после входната врата се тресна.
Апартаментът потъна в глуха тишина.
Максим не помръдна. Седеше все така отпуснат, сякаш нищо необичайно не се бе случило. В очите му нямаше нито срам, нито угризение.
— Изгони собствената си дъщеря на площадката — гласът на Милена звучеше равен. — Петгодишно дете. Заради това ли?
— Тя не ми е дъщеря.
Думите увиснаха тежко.
— През седемнайсет години не съм ти изневерявала. Нито веднъж.
Той се усмихна накриво.
— Така твърдиш ти. Майка ми ми показа снимки. Сравни Мила с роднините — и от твоя страна, и от моята. Намери разлики. Първо не исках да го приема, но после и аз се вгледах. Очите ѝ са други. Погледът — чужд.
— Можем да направим ДНК тест — отвърна тя спокойно. — Още утре. Дори тази вечер да дадем проби. След седмица ще имаш резултат и ще разбереш, че Мила е твоя.
— Не ми трябва лаборатория. Вярвам на майка си.
— Повече, отколкото на мен?
— Ти ме лъжеш. Кой знае — може и Мария да не е от мен.
Нещо в Милена се вледени. Не болка, не гняв. По-скоро яснота. Осъзнаването, че човекът, за когото се беше омъжила, вече не съществува. Срещу нея стоеше непознат, който предпочиташе клюките пред истината.
— Добре — каза тя тихо. — Ще взема нещата на децата.
Излезе от спалнята и се отправи към детската стая. Извади куфара от гардероба и започна да подрежда дрехи — най-необходимото за няколко дни.
След малко Максим се появи на прага, вече облечен в дънки и пуловер. Наблюдаваше я мълчаливо.
Когато ципът на куфара изщрака, той проговори:
— Щом си тръгваш без обяснения, значи е вярно. Значи с майка ми не сме се заблуждавали.
Милена вдигна куфара, преметна чантата си през рамо и тръгна към входа.
— Документите на децата са в чекмеджето на бюрото — подхвърли той зад гърба ѝ. — Актове за раждане, здравни картони. Вземи ги.
Тя спря, отвори чекмеджето и извади папката. Прибра я внимателно, затвори ципа.
— Ще съжаляваш — продължи Максим. — Когато истината излезе наяве и повече няма да можеш да криеш, ще разбереш колко си грешала.
Милена отвори вратата, но преди да излезе, се обърна. Огледа лицето му, самоуверената стойка, скръстените на гърдите ръце.
— Истината вече излезе — отвърна тя. — Днес научих за теб повече, отколкото за всички седемнайсет години брак.
Затвори тихо, без трясък, без демонстрация. Слезе с асансьора, подреди багажа в багажника и седна зад волана.
Няколко минути остана неподвижна. Гледаше двора, площадката, на която всяка вечер буташе люлката на Мила. После запали двигателя и потегли към дома на сестра си.
Даниела Маришкиа я изслуша без да я прекъсва. Децата вече спяха в съседната стая — изтощени от напрежението.
Двете седяха в кухнята. Милена разказа за палтото в антрето, за смеха зад затворената врата, за обвиненията. Даниела ѝ доля чай и придърпа чинията с бисквити.
— Трябва ни място за няколко дни — каза Милена. — Апартаментът, който давам под наем, ще се освободи на двайсети. Квартирантите си тръгват и ще можем да се преместим там.
— Останете тук, колкото е нужно. Имам две стаи, диванът се разтяга. Ще се нагодим.
— Благодаря ти. — Тя замълча за миг. — Ще подам молба за развод.
Даниела кимна. Не я разубеждаваше, не даваше съвети. Само сложи длан върху нейната и я стисна леко.
— Утре е рожденият ден на Николай Филипов — прошепна Милена. — Обещах да помогна с готвенето.
— Забрави за това. Ще се оправя сама. Сега имаш по-важни неща.
През следващите две седмици Милена почти не спираше — адвокат, документи, разговори с училището на Мария, търсене на кашони за преместването — и животът ѝ се превърна в непрекъсната надпревара с времето.
