С поети сили Милена Воина отвори вратата на колата и внимателно взе спящата Мила Илиева на ръце. Детето беше отпуснато, бузата ѝ притисната в рамото на майка ѝ. Тя пристъпи бавно към входа, стараейки се да не я събуди. Мария Радославова вървеше зад тях и придържаше одеялото, за да не се свлече по стълбите.
Още щом звънецът иззвъня, Светлана Борисова отвори. Погледът ѝ се плъзна по лицето на снаха ѝ, после се спря за миг върху Мария и накрая застина върху по-малката внучка. Чертите ѝ се втвърдиха — устните ѝ се свиха, а между веждите ѝ се вряза дълбока бразда.
— Мария, влизай — каза тя сухо и се отмести, за да направи път на по-голямото дете. — Но другото няма да прекрачи прага ми.
Милена премигна, сякаш не беше разбрала правилно. Очакваше пояснение, допълнение, някаква логика. Вместо това свекърва ѝ стоеше неподвижно и с тялото си препречваше входа, гледайки към Мила така, сякаш пред нея стоеше чуждо дете.
— Извинете, не ви чух добре… Какво казахте? — гласът на Милена прозвуча напрегнато.
— Чу ме прекрасно. Малката няма да я приема тук. Нека истинският ѝ баща поеме грижата за нея. Синът ми повече няма да го прави.
От високия тон Мила се размърда и отвори очи. Сънената ѝ ръчичка се протегна към баба ѝ, както винаги правеше при среща. Светлана Борисова обаче извърна лице.
Дъхът на Милена заседна в гърдите ѝ.
— Не разбирам за какво говорите. Мила е дъщеря на Максим Стоянов. Нашата дъщеря.
— Стига си ме лъгала! — повиши глас свекървата. — Отдавна имах съмнения. Снощи извадих снимките, гледах ги внимателно и всичко ми стана ясно. Очите ѝ са други, носът не е като нашия, брадичката също. Казах на Максим и той се съгласи с мен.
Малката избухна в плач, уплашена от резкия тон. Милена я притисна по-силно до себе си.
— Грешите. Тя прилича на моята баба по майчина линия. Помните ли албума, който ви показах преди две години, на рождения ѝ ден? Тогава сама казахте, че виждате прилика.
— Тогава съм се заблуждавала. Сега гледах по-внимателно.
Мария беше спряла на прага и наблюдаваше с разширени очи.
— Бабо, това не е вярно…
— Мария, ти си още дете — отвърна по-меко, но твърдо Светлана Борисова. — Има неща, които възрастните разбират по-добре. Понякога хората правят грешки, за които после плащат. Майка ти е сгрешила, а баща ти страда. Влез вътре, ще поговорим спокойно.
Милена премести Мила на другата си ръка, хвана Мария за дланта и изправи гръб.
— Няма да останем. Мария, тръгваме.
Без да изчака отговор, тя се обърна и се запъти към колата. Зад гърба ѝ се разнесе гласът на свекърва ѝ, която крещеше, че истината рано или късно излиза наяве, но Милена не се обърна.
След минути двете момичета вече бяха на задната седалка, коланите щракнаха, а двигателят запали. Докато излизаше от двора, мислите ѝ се подреждаха болезнено ясно. Светлана Борисова беше насадила съмнения в главата на Максим — и той ѝ беше повярвал.
Милена пое към дома на сестра си, Даниела Маришкиа. Още щом я видя, Даниела разбра, че нещо сериозно се е случило, и пред децата не зададе нито един въпрос. Тя отведе Мила в стаята, настани я на дивана, пусна анимации и ѝ подаде чаша топло какао. Мария седна до сестра си и я прегърна.
После Даниела се върна в кухнята, където Милена седеше неподвижно, втренчена в масата.
— Разкажи ми всичко — каза тихо.
Милена започна от телефонното обаждане на Мария сутринта и стигна до сцената пред входа на свекърва си. Говореше бавно, сякаш всяка дума тежеше. Даниела слушаше мълчаливо, от време на време поклащаше глава. Когато разказът свърши, тя наля горещ чай и го постави пред сестра си.
— Какво възнамеряваш да правиш?
— Ще се прибера. Трябва да говоря с него. Да му обясня. — Милена прокара ръка през косата си. — Ако трябва, ще направим ДНК тест. Нека има доказателство веднъж завинаги. Ще му покажа пак старите снимки. Няма как да не види приликата.
Остави децата при Даниела и тръгна. По пътя към дома репетираше разговора в ума си — търсеше точните думи, най-спокойния тон, най-убедителните аргументи.
Когато спря пред блока, вече беше решила, че няма да повишава глас. Ще говори разумно.
Изкачи се с асансьора, застана пред вратата, извади ключовете. Горната брава изщрака. После и долната.
В апартамента беше тъмно. Милена пристъпи вътре и напипа ключа за лампата. Светлината озари антрето.
До якето на Максим на закачалката висеше дамско палто. Под него — чифт малки ботуши на висок ток, около номер тридесет и шест.
От спалнята се чуваха гласове. Мъжкият беше тих и нежен — същият, с който някога ѝ говореше в първите години от брака им. В отговор прозвуча женски смях.
Сърцето ѝ заби в ушите. Милена тръгна по коридора към затворената врата на спалнята.
