Не ѝ отне много време да оформи замисъла си. Радка Балканска реши директно да се възползва от факта, че снаха ѝ работи в банка, и да поиска значителна сума под формата на заем.
— Мая, знам отлично, че служителите в банките получават кредити при облекчени условия и с по-ниска лихва. А ти, доколкото ми е известно, още нямаш никакви задължения. Имам една молба — изтегли заем за нас. Искаме да сменим колата — поде тя с тон, който трябваше да звучи приятелски и разумно.
— Не, няма да го направя — отвърна Мая Тодорова веднага, без колебание. — В момента отношенията ни са спокойни и бих желала да останат такива. Ако обаче аз поема кредит на свое име заради вас, всеки месец ще се тревожа дали вноската е платена. А при едно закъснение или, недай си Боже, невъзможност да се погаси сумата, ще се стигне до напрежение. Не искам това. Ако желаете, мога да ви съдействам с документите, за да получите заем по-бързо. Но на мое име — не.
— Какви са тези приказки? Защо изобщо допускаш, че няма да плащаме редовно? Ние сме почтени хора и винаги сме си изпълнявали задълженията. Освен това разбирам отлично, че заемът ще бъде записан на твое име. Обещавам — ще внасяме парите до стотинка и навреме! — настояваше Радка Балканска.
— Отговорът ми остава същият — повтори Мая спокойно.
Този път свекървата ѝ се почувства дълбоко засегната. Обидата обаче не трая дълго. Скоро се появи с ново предложение.
— Добре тогава, щом не искаш кредит, поне ни услужи с пари. Няма да е голяма сума — около сто хиляди лева. С Милко Костов решихме да отидем на море, в санаториум, за малко лечение и почивка. Част от средствата ги имаме, но не ни достигат. Ти получаваш добра заплата. Ще ти върнем всичко веднага щом се приберем — щом мъжът ми вземе възнаграждението си.
Мая въздъхна тихо.
— Радка Балканска, това че работя в банка, не означава, че разполагам с неограничени средства. Заплатата ми е разпределена до последния лев.
— Мая! — възкликна свекървата с престорено възмущение.
— Вие отлично знаете, че с Любомир Маришки правим ремонт в новия си апартамент. Поръчали сме мебели за кухнята и за стаята, внесли сме капаро. Говорили сме за това. При тези обстоятелства откъде очаквате да намеря подобна сума?
— Хайде стига с тези оправдания! Пари имаш, сигурна съм. Работиш в банка, не на сергия на пазара. По-добре си признай, че не желаеш да ни помогнеш. На вашите родители със сигурност не отказваш — сигурно редовно им даваш по нещо — изстреля тя рязко.
— Моля ви, не говорете глупости — отвърна Мая, която отчаяно се стремеше да избегне скандал.
Но Радка сякаш нарочно търсеше повод за разрив. Отказът я жегна болезнено. Само ден по-рано тя се беше похвалила по телефона на своя стара приятелка колко е щастлива с избора на сина си.
— Представяш ли си, Таня! — възторжено разказвала тя. — Снахата ни, заместник-директор в банка, ни изпраща за три седмици на морски санаториум! Късмет сме имали, казвам ти. Любомир си е избрал злато, а не жена. Оттук нататък ще живеем спокойно — нали е на висока позиция и печели добре!
Сега обаче действителността изглеждаше съвсем различна. За пътуване не можеше да става дума — с Милко разполагаха едва с една трета от необходимата сума.
Радка присви очи и заговори по-ниско, но с отчетлива заплаха в гласа:
— Значи окончателно ни отказваш? Не се ли притесняваш, че това може да съсипе отношенията ни? — попита тя, вадейки сякаш последния си коз.
