Името му вече се появяваше и в сериозните икономически издания – Калин Овчар беше представян не просто като поредния амбициозен играч на пазара, а като експерт с ясна визия и стабилен морален компас. За него се говореше с уважение, а не с подозрение.
Новината за годежа му обаче се разнесе далеч по-бързо от която и да било бизнес сделка. Едва ли не за час медиите подеха темата – най-сетне нещо различно от сухите анализи за софтуер и инвестиции.
Един следобед Фани Тодорова нахлу в кабинета му пребледняла.
— Господин Овчар… имате посетител — гласът ѝ трепереше.
Калин вдигна поглед от документите.
— Кой е?
— Баща ви — прошепна тя, сякаш се страхуваше самото име да не предизвика буря.
Тя помнеше предишното му идване — как беше изгубил самообладание и почти беше разбил приемната в опита си да стигне до сина си. Оттогава го свързваше с неприятно напрежение.
— Покани го — спокойно отвърна Калин.
Благой Велизаров влезе без шум. Не приличаше на човека от последната им среща. Вместо да се настани в креслото срещу бюрото, избра обикновен стол. Стоеше свит, сякаш заема по-малко място, отколкото му се полага.
Калин не можа да не забележи колко е отслабнал баща му. Лицето му беше посърнало, раменете — отпуснати.
— Здравей, сине — произнесе Благой тихо.
— Здравей, татко — отвърна Калин и внезапно осъзна, че през всичките тези месеци нито веднъж не беше попитал как е. — Как си?
Възрастният мъж трепна, сякаш въпросът го бе заварил неподготвен. После извърна глава и се опита да се усмихне.
— Държа се. Разклатиха ме, но не успяха да ме съборят.
Разтърка дланите си нервно, като човек, който се е прибрал от студено.
— Дойдох да ти поискам прошка — изрече след пауза. — За ревността, за думите, за всичко. Не съм длъжен да очаквам да ми простиш, но бях длъжен да го кажа. Чувствам се виновен.
Замълча за миг, после продължи по-твърдо:
— Дарина Ковач не се омъжи за мен от любов. Свързала се е с най-големия ми конкурент, за да ми измъкне бизнеса. Успя да отмъкне половината и имуществото, което бях прехвърлил на нейно име. Не всичко, но достатъчно.
Калин въздъхна леко.
— Случва се.
— Можех да я влача по съдилища — да обжалвам, да заведа дела. Сам подписах документите, но пак щях да намеря начин да се боря. Не го направих. Приемам го като цена за собствената си заслепеност. Платих за слабостите си. И може би е по-добре, че се разминах само с пари.
Погледът му се плъзна към тавана, после се сведе надолу.
— Важното е, че всичко приключи — каза спокойно Калин. — Не ти се сърдя. Ако ти трябва да го чуеш — прощавам ти.
Благой пое дълбоко въздух, сякаш товар падна от гърдите му.
— Четох, че ще се жениш. Радвам се за теб. Само те моля — не се подвеждай по лъскавата опаковка. Понякога зад красивата фасада се крие гнило съдържание. Аз едва не загубих теб заради това… а и доста средства.
Калин се усмихна снизходително.
— Не ме съди по собствените си грешки. Аз съм различен човек. А Камелия Витошки няма нищо общо с Дарина. Тя ми напомня на мама — разумна, уравновесена и силна.
— Дано да е така — кимна Благой. — Само едно ще ти кажа: не я намесвай в работата си.
Калин се разсмя.
— Татко, тя има собствен успешен бизнес. От всичко, което притежавам, ѝ трябва единствено аз.
— Тогава ви пожелавам разбирателство и любов — отвърна Благой. — А аз ще гледам отстрани и ще се моля да не повтаряш моите грешки.
— Когато човек познава собствените си слабости, лесно ги вижда и у другите — пошегува се Калин.
Това беше последният път, когато говориха за миналото. Темата повече не се отвори. Не защото всичко беше забравено, а защото справедливостта беше възтържествувала по свой начин. В крайна сметка всеки понася последствията от собствените си избори.
