— Добре — отвърна след кратко колебание Калин. — Ще изпия един чай.
Дарина се зае да щъка из хола, а погледът му неволно се плъзна към отражението ѝ в екрана на телефона. Загорелите ѝ крака, които непрекъснато минаваха пред очите му, започнаха да го изнервят. Като мъж нямаше как да остане напълно безучастен, но като доведен син изобщо не биваше да реагира.
И би се овладял, ако облеклото ѝ не изглеждаше сякаш съществува само за да подчертава, а не да прикрива. Материята беше тънка до прозрачност, а дължината — повече от предизвикателна. Калин упорито отклоняваше поглед, но Дарина сякаш нарочно се наместваше в полезрението му. Прегъваше се, протягаше се, движеше се с престорена грация, напомняща котка, която се умилква, когато е решила да получи своето.
— Да ти направя и сандвичи? — изчурулика тя с мек, почти мъркащ глас. — Стават за минутка.
— Не, благодаря — отсече той кратко, взе чашата и излезе на балкона, като притвори вратата след себе си.
Заключване нямаше. Само след миг Дарина се появи до него. Облегна се на парапета и леко изви тяло.
— Калин, не си безразличен към мен — произнесе уверено. — Баща ти спомена, че нямаш приятелка.
— И какво от това? — гласът му беше равен и хладен.
Истината беше, че изпитваше силна реакция — но не такава, каквато тя си въобразяваше. Ако зависеше само от гнева му, щеше да я сграбчи и да я изхвърли през парапета. Четиринадесетият етаж не оставя втори шанс. Разбира се, това бе само мисъл, проблясък на ярост.
Дарина обаче разчете мълчанието му по свой начин.
— Ако толкова те привличам и не кажеш нищо на баща си… — тя дори не се изчерви. — Нали разбираш, ти си по-младото му копие. Аз го виждам ясно. А и ти си наследникът му, така че финансово няма да съм ощетена. За това не се тревожи.
„Пълна бъркотия“, мина му през ума. „Какво се върти в главата ѝ?“ Вместо да я прекъсва, реши да я остави да говори. Хора като нея обичат сами да разкриват плановете си.
— Помислих си — продължи тя — че можеш да облекчиш баща си. Да го освободиш от фирмата. А аз… бих могла да остана с теб.
— Предлагаш да му отнема бизнеса? — попита направо Калин.
— Защо „отнема“? — престорено се възмути тя. — На него вече му тежи. Годините си казват думата. Даваш му процент от печалбата, превеждаш му го по сметка и нека си живее спокойно. Нали ти е баща — трябва да го пазиш. А как ще го пазиш, ако той непрекъснато се разкъсва от работа?
Загрижеността ѝ за Благой Велизаров беше само фасада. Истинската цел бе проста — достъп до парите без особени усложнения. А кой би ѝ ги осигурил по-лесно от собствения му син? Освен това младият мъж ѝ се струваше далеч по-привлекателен от застаряващия самовлюбен бизнесмен, който още се мислеше за неотразим.
Тя явно беше решила, че ябълката не пада по-далеч от дървото.
— Тате, това не е редно — заяви твърдо Калин по време на един от старите им разговори.
— Кое му е нередното? — повдигна вежди Благой Велизаров.
— Незаконно е. И не е почтено.
— Сине, това е бизнесът. Тук правилата са други. Докато няма дело срещу теб, трябва да печелиш максимално.
— А ако се стигне до дело?
— Тогава ще се изнесем някъде в чужбина и ще страдаме далеч от родината — отвърна той с лекота.
Когато Калин завърши образованието си, баща му настоя да го включи във фирмата. Срещата им тогава приключи рязко.
— Не се сърди, но по този начин няма да работя — каза младежът.
— Ще те сдъвчат и ще те изплюят! — предупреди го Благой. — В този свят не оцеляват наивниците.
— Нека. Поне ще спя спокойно.
След кратко мълчание баща му предложи:
— Добре, ще ти дам пари за начало.
— Като заем. С договор и всички необходими документи — уточни Калин.
Благой се засмя.
— Голям инат си. Добре тогава — ще започнеш по правилата, както искаш, но знай, че светът няма да ти прощава.
