— Добре, ще ти направя картофено пюре — отвърна Ралица Каменарова с прикрита досада. Последното, което ѝ се искаше в този момент, беше отново да застане до печката, но явно нямаше избор.
— Когато нещо се върши както трябва от първия път, не се налага да се поправя после! — отсече Магдалена Вълкова със самодоволна усмивка, сякаш току-що беше спечелила важна битка.
Ралица стисна зъби. Едва удържа желанието си да ѝ отвърне остро и да заличи тази победоносна физиономия от лицето ѝ. Но замълча. Знаеше отлично какво цели свекърва ѝ — да я изкара извън равновесие, да я накара сама да си тръгне. А тя нямаше намерение да ѝ поднася подобен подарък. Обичаше Радослав Живков. Да, имаха своите разногласия, както всяко семейство, но това не означаваше, че трябва да се предаде. Беше решена да отстоява брака си, без значение колко подмолни ходове ще срещне.
По-късно същата вечер Радослав я изгледа внимателно.
— Защо си толкова намръщена? — попита той уж небрежно.
Ралица въздъхна. В ума ѝ се блъскаха десетки думи — дали да започне с това, че майка му я подкопава на всяка крачка, или с факта, че самият той ѝ повиши тон.
— Сърдиш ли ми се? — приближи се той. — Рали, бях изтощен… Не трябваше да ти викам.
Той отлично знаеше, че няколко подобни думи са достатъчни, за да смекчат сърцето ѝ. Беше наясно колко силно го обича и понякога умело се възползваше от това. Достатъчно беше да добави малко топлина в гласа си:
— Какво ще кажеш през уикенда да отидем на театър? Само двамата.
Радослав нежно я целуна. Ралица се усмихна и се отпусна в прегръдката му, макар в съзнанието ѝ да проблесна мисълта, че Магдалена сигурно ще намери начин да се намеси и в тези планове. Отхвърли я — не искаше да разваля момента. Отговори на целувката и се престори, че всичко е наред.
През нощта обаче не можа да заспи дълго. Слушаше равномерното му дишане и разсъждаваше. Не можеше да си представи живота си без него — това беше ясно. Значи трябваше да намери решение за присъствието на майка му. Но как?
Магдалена Вълкова нямаше никакво намерение да напуска жилището им. Тук ѝ беше удобно — държеше сина си под око, участваше във всяко решение. А и самият Радослав не показваше желание да се отдели. Преди сватбата живееше с майка си, след нея — също.
Ралица разбираше, че ако открито се противопостави, по-вероятно тя да си тръгне, отколкото свекърва ѝ. Радослав никога не би позволил някой да засегне майка му. В това имаше нещо достойно — тя уважаваше предаността му към семейството. Но същевременно усещаше как умората от постоянните сравнения и неизменното поставяне на Магдалена над нея започва да я задушава, и това чувство постепенно се превръщаше в решимост да промени нещо.
