Луксозният седан се плъзна напред и спря точно срещу стълбите. Лъчите на фаровете прорязаха полумрака и осветиха Димитър, който инстинктивно присви очи и застина насред позата си на самодоволен победител.
Предната врата се отвори първа. От автомобила слезе висок мъж с безупречно скроен тъмен костюм. С премерени движения той обиколи колата, застана до задната врата и я отвори с почтителен жест.
— Добър вечер, госпожо Елена Павлова — произнесе той отчетливо.
Шумът от разговорите на стълбите секна като отрязан. Виктория остана с отворена уста, а останалите ни съученици впиха погледи ту в колата, ту в мен, сякаш не можеха да подредят картината в главите си.
Самодоволната усмивка на Димитър се разпадна бавно. Той втренчено се взираше в автомобила, а в очите му започна да проблясва нервност. Преглътна сухо, погледна ме, после отново колата, сякаш очакваше някой да извика, че това е лоша шега.
— Какво е това, да не си наела някакво ВИП такси? — подхвърли той дрезгаво, опитвайки се да звучи иронично, но гласът му трепна. — Да ни впечатлиш, а? Знаеш ли колко струва подобна разходка? Цяла заплата ще ти отиде. После ще броиш стотинки до края на месеца.
Спрях до отворената врата и бавно се обърнах към него. В мен нямаше гняв, нито желание да го унижавам. Само хладна яснота и усещане, че всичко е на мястото си.
— Димитър, това не е такси — казах спокойно. В тишината думите ми прозвучаха отчетливо и твърдо. — Това е служебният ми автомобил.
Оставих кратка пауза, достатъчна, за да видя как цветът се отдръпва от лицето му.
— А най-интересното е — продължих, без да откъсвам очи от него, — че тази сутрин го взех от теб.
Той пребледня до восъчен оттенък. Устните му се разтвориха, но от гърлото му излезе само пресипнал звук. Стисна ключодържателя в дланта си така силно, сякаш пластмасата можеше да го спаси.
— Какви ги говориш? — изръмжа най-сетне, оглеждайки се към останалите. — Това е моята кола! Купена е с мои пари!
— С кредит от нашата банка — отвърнах хладно. — И четири месеца не си внесъл нито една вноска. Не отговаряше на обаждания, не приемаше писма, криеше се от служителите ни. Реши, че можеш просто да караш и да забравиш за задълженията си?
— Ти си обикновен служител! — гласът му премина във фалцет, а самоконтролът му се разпадаше пред очите ни. — Нищо не зависи от теб!
Позволих си едва доловима, ледена усмивка.
— Ръководя отдела по събиране на корпоративни вземания — произнесох ясно, така че всички да чуят. — И решенията в такива случаи минават именно през мен.
