Драгомир само свиваше рамене, но думите на майка му постепенно започнаха да се загнездват в съзнанието му.
— Представям си как колегите ѝ я гледат по цял ден… — въздишаше Донка уж между другото. — Не те ли притеснява, че някой може да ти я отнеме?
В началото той не обръщаше особено внимание. Силвия му се струваше напълно нормална — обличаше се модерно, но нищо повече. Само че капка по капка и камъкът се пробива. След около половин година в него вече се прокрадваше съмнението, че жена му наистина избира твърде предизвикателни дрехи.
Една събота, докато Силвия беше затънала в основно почистване на апартамента, Драгомир реши да „вземе мерки“. Отвори гардероба ѝ и започна да вади закачалките една по една.
— Силвия, това рокля, този сарафан, тези поли, панталони и блузи — всичко това трябва да изчезне — заяви той категорично.
Тя го погледна смаяно.
— Моля? Защо да ги махам? Почти не съм ги носила, чисто нови са.
— Не ми допадат — отсече Драгомир. — Не желая да те виждам облечена така навън.
— От кога трябва да искам одобрението ти за гардероба си? — отвърна тя хладно. — Сама решавам как да изглеждам.
Разговорът прерасна в ожесточен скандал. Подтикван от наставленията на Донка, Драгомир беше решен да наложи контрол и не отстъпваше. Първо му пречеше облеклото ѝ. После започнаха да го дразнят приятелките ѝ, работното ѝ място, накрая дори роднините ѝ.
В началото Силвия търпеше, опитваше се да обяснява, да разговаря спокойно. Когато разбра, че нищо не се променя, реши да му даде урок. В четвъртия месец от бременността си събра багажа и изчезна без да остави адрес.
Месец и половина Драгомир я издирваше. Обикаляше родителите ѝ, приятелките, по-голямата ѝ сестра и по-малкия ѝ брат. Дебнеше пред офиса ѝ, разпитваше колегите, но те само вдигаха рамене — Силвия беше напуснала заради бременността и никой не знаеше къде е.
Гневът му се стовари върху Донка.
— Ти си виновна за всичко! — крещеше той. — Кой те караше да се месиш? Къде е тя сега? Как е? Как е детето? Нямам никаква представа!
И Донка се уплаши. Този път не очакваше нещата да стигнат толкова далеч.
— Аз ли? Та аз само добро исках! — защитаваше се тя. — Исках да ви сплотя, да ви помогна. Откъде да знам, че жена ти ще хукне и ще се стопи в София като дим?
— Дотам ли го „помогна“! — избухна Драгомир. — Повече да не си посмяла да се бъркаш в живота ми. Не знам какво ще направя, ако пак го сториш!
В крайна сметка той откри Силвия — но само защото тя позволи това да се случи. Три седмици я молеше за прошка, уверяваше я, че повече няма да ѝ противоречи и няма да посяга към решенията ѝ. Когато прецени, че е осъзнал грешката си, Силвия се върна при него.
И наистина, Драгомир се промени. Родиха им се син и двамата се потопиха изцяло в грижите за малкия Симеон Рилски. Дните им минаваха в безсънни нощи, бебешки плач и първи усмивки. Само Донка не пропускаше случай да намери повод за забележка.
Щом внукът ѝ навърши година и половина, тя най-сетне зададе въпроса, който отдавна я човъркаше:
— Силвия, кога възнамеряваш да се върнеш на работа? — попита тя с уж небрежен тон.
Силвия я погледна изненадано и повдигна вежди. — Защо питаш? — отвърна спокойно. — Засега не съм мислила по този въпрос.
