Името на Градимир Мартинов вече стоеше черно на бяло в папката по делото.
Три дни по-късно Елица Странджанска получи призовка. В кабинета на разследващия я очакваше и той.
Градимир изглеждаше сломен – раменете му бяха увиснали, лицето посивяло, а под очите личаха тъмни сенки. Когато я съзря, трепна, после се опита да извика онази самоуверена усмивка, с която някога я бе покорил. Получи се жалка гримаса.
— Елица… аз не знаех… Тя е нестабилна… всичко е нейна вина…
Следователят не му позволи да продължи.
— Госпожо Странджанска — подчерта той моминската ѝ фамилия, която тя отново носеше официално, — познавате ли този човек?
Погледът ѝ беше леден.
— Да. Това е бившият ми съпруг. Бащата на първородния ми син.
Градимир веднага се оживи, сякаш думите ѝ бяха спасителен пояс.
— Ето, виждате ли! Кажи им, че не съм чудовище! Исках семейство! Исках син! А тази Жанета… тя ме подлуди! Аз дори мислех да се върна при теб. Разбрах колко съм сгрешил!
Елица го изгледа така, както човек гледа нещо мръсно, полепнало по обувката му.
— Да се върнеш? — повтори тихо. — Когато там стана трудно, а тук ти се стори по-удобно?
В този момент доведоха и Жанета Любомирова. Видът ѝ беше покъртителен — косата сплъстена, лицето подпухнало, а в очите ѝ проблясваше опасна неуравновесеност. Щом видя Градимир, се хвърли към него.
— Ти си виновен! Ти ме накара да родя! Ти ме остави сама!
Служителите едва я удържаха.
Пъзелът се подреди окончателно.
Процесът предизвика буря от коментари из целия град. Хората обсъждаха случая по кафенетата, в социалните мрежи, дори пред училището.
Съдът отне родителските права на Жанета и ѝ наложи ефективна присъда за изоставяне на малолетно дете в условия, застрашаващи живота му. Експертите бяха категорични — при онзи студ бебето е можело да издържи най-много половин час. Нито сълзите ѝ, нито твърденията за временна невменяемост разколебаха магистратите.
Градимир формално не понесе наказание — той не беше оставил кутията. Но животът се оказа по-безпощаден от всяка присъда.
Скандалът се разчу светкавично. В службата му намекнаха, че е по-добре „по взаимно съгласие“ да напусне. Имиджът на фирмата стоеше над личните му драми. Приятелите му един по един се дистанцираха. Симеон Калинов, пред когото мечтаеше да се перчи с новия си син, му каза в прав текст:
— Да изоставиш бременна жена е дъното, Градимир.
След което изтри номера му.
Той остана сам — в нает апартамент, без постоянна работа, притиснат от вноски по два жилищни кредита. Част от сумите продължаваше да изплаща за жилището на Жанета, защото бе поръчител.
В отчаянието си се опита да се добере до Елица. Искаше прошка — уж заради Радослав.
Но на прага го посрещна едър мъж с твърд поглед — Александър Радославов, ветеринарят на селото и съпруг на Елица от близо година. До крака му стоеше Цветан Рилски и глухо ръмжеше.
— Ако още веднъж се появиш тук, ще пусна кучето — каза спокойно Александър. — А после ще се оправям лично.
Градимир вдигна очи към прозореца. Там, в светлината на стаята, видя Елица. В ръцете си държеше бебе — същото онова дете от кашона.
Тя не позволи момченцето да бъде изпратено в институция. Когато стана ясно, че майката ще лежи в затвора, а биологичният баща не е признал детето — дори се беше отрекъл от него по време на делото с думите: „Без ДНК тест не мога да съм сигурен“ — Елица подаде документи за настойничество.
— Къде да го пратят? — бе казала тя на Александър. — Той е брат на Радослав. Кръвта им е една. Ще пораснат рамо до рамо.
Нарекоха го Златко Кирилов.
Момчето растеше жизнено и усмихнато, без нищо от мрачната сянка на своя биологичен родител.
Понякога Градимир идваше до селото. Паркираше старата си очукана кола по-далеч и се криеше зад храстите. Оттам наблюдаваше двора — как Радослав учи по-малкия да рита топка, как двамата падат и се смеят. На верандата Елица и Александър пиеха чай и си говореха тихо, споделяйки нещо, което предизвикваше общия им смях.
Той гледаше синовете си… които наричаха „татко“ друг мъж. Гледаше жената, която някога бе смятал за скучна и предвидима… а се оказа единствената истинска опора в живота му. Гледаше дома, чиято врата за него беше окончателно затворена.
В един такъв следобед до автомобила му се приближи кварталният полицай.
— Пак ли ти, Градимир? — попита сухо. — Какво дебнеш?
— Само ги гледам… Това са децата ми…
— Ако не беше Елица, щяха да са по домове — отвърна полицаят и поклати глава. — Изчезвай. И да не те виждам повече тук.
Двигателят изръмжа и колата пое обратно към града — към празния, безличен апартамент, където го чакаха единствено неплатени сметки и оглушителната тишина на самотата. Там, сред стените, ехтеше единствено осъзнаването, че сам е разрушил щастието си.
При това — два пъти.
А вечерта, в топлия дом, Елица намести завивката на Златко, целуна Радослав по челото и угаси лампата. После слезе долу — Александър вече приготвяше чай от мента, а Цветан Рилски лежеше пред камината, с глава върху лапите си.
Къщата беше изпълнена с топлина и мир.
Така е там, където любовта е останала.
